Миналата седмица Грузия получи своите "15 минути слава" - масовите протести в Тбилиси срещу т. нар. Закон за чуждестранните агенти прикова вниманието на света. Заговори се дори за "грузински Майдан", по подобие на украинския от края на 2013 година, независимо че приликите са доста семпли, повърхностни и даже изкуствено преекспонирани.

През ноември 2013 година Киев въстана, защото президентът Янукович тръгна да спира европейската интеграция на Украйна. "Евромайданът" продължи 3 месеца, добивайки измеренията на гражданска война, с над 100 убити и много повече ранени. Освен, че се сблъскваха със специалното подразделение "Беркут", участниците в Майдана в един момент бяха подложени и на снайперистки огън. Събитията се превърнаха в исторически не само защото Украйна решително заяви европейските си предпочитания, а и защото за първи път в историята хора воюваха и загиваха, развявайки знамето на ЕС.

През март 2023 година грузинското правителство се опита да наложи закон, който да официализира външните влияния в медиите и неправителствения сектор. Тъй като подобен закон е приет и в Русия през 2012 година, противниците му в Грузия го нарекоха "руския закон". И започнаха обвинения, че с този закон се бламира европейската перспектива на страната. Това доведе първо до едно сбиване между депутати от мнозинството и от опозицията в грузинския парламент, а после и до протести на няколко десетки хиляди души в центъра на столицата. Протестите обаче протекоха по обичайния начин - малко сблъсъци с полицията, няколко десетки арестувани и в крайна сметка затишие след оттеглянето на закона.

Е, колко да е общото между двете събития?

Относно самия закон от управляващата партия "Грузинска мечта" твърдят, че той няма нищо общо с Русия, а е заимстван от американски закон, приет през 1938 година и действащ към момента. От Вашингтон обаче отхвърлиха аналогиите, а грузинската опозиция настоява, че законът е "руски". В действителност никоя отделна държава не може да има монопол върху борбата с чуждите влияния в своето общество и в медиите, а също и сред политическата класа. Даже това е нормалното състояние - да се стремиш да не допускаш някой отвън да ти се меси в държавата. Макар че Брюксел явно е на друго мнение - законът бе разкритикуван и от върховния представител на ЕС по външна политика и сигурност Жозеп Борел.

Стигаме до въпроса щеше ли този закон да препъне Грузия по нейния европейски път (ако не беше оттеглен)?

Сам по себе си, едва ли. Приемането на една държава в ЕС е широкообхватен процес, включващ множество детайли (обобщени в 31 преговорни глави) и надали един-единствен закон, стига той да не се конфронтира тотално с фундаментите на Обединена Европа, може да стопира процеса. Но този закон можеше да бъде използван като инструмент, с който Брюксел да изнудва Тбилиси по други, доста по-важни въпроси.

Днешното грузинско общество е твърде бяло, твърде хетероориентирано (да си спомним какво се случи покрай гей парада в Тбилиси през 2021 година) и прекалено християнско за брюкселския вкус. Всичко това със сигурност докарва европейските институции до истерия, но не върви да бъде казано в прав текст. За да се отвори вратата на ЕС за Грузия, трябва първо Грузия да се "отвори" за основните брюкселски гадости - Зелената сделка, ЛГБТ-пропагандата, безконтролната имиграция... А Законът за чуждестранните агенти би бил пречка за това. Не само защото ограничава инструментите на външния диктат, а и защото е фокусиран върху медиите и НПО-сектора - там, откъдето най-безпроблемно се прокарва брюкселския дневен ред, заобикаляйки електоралните нагласи.

Управляващите от "Грузинска мечта", които лансираха спорния закон, са същите, които преди 1 година подадоха молба за членство на Грузия в ЕС. Несериозно е да се твърди, че това е партия, която спира европейския път на страната и я насочва към руската орбита. Но има логика да се твърди, че инатът на еврочиновниците прави този европейски път по-трънлив.

"Генералната европейска линия" далеч не навсякъде се прокарва гладко. В рамките на сегашния ЕС има сериозно несъгласие с Брюксел, та какво остава за кандидатите от периферията. И тук следва да се каже високо и ясно какво би се случило, ако държави като Грузия, Украйна, Молдова, бъдат "набързо" приети в Евросъюза.

Със сигурност това би предизвикало турбуленции заради чисто техническата неподготвеност на тези страни да застанат "на европейски релси". Хармонизирането на законодателството и подготовката на администрацията няма как да бъдат форсирани. Но по-интересното е какъв облик биха придали такива страни на Европейския съюз.

Тези държави са "от нашата черга" в много отношения. Остатъчно традиционалистки общества, силно скептични към зеленистките безумия, резервирани спрямо джендър-идеологията, нежелаещи масова външна за Европа миграция, и най-важното: помнещи комунизма и нежелаещи да го преживеят отново, ако и да е със "западна" опаковка. Грузия, Украйна и Молдова биха били естествен съюзник на Вишеград и Балканите в отпора им срещу модерните безумия, заплашващи да съсипят континента. Също биха засилили позициите на бившия Източен блок спрямо френско-германската доминация в Евросъюза.

Близко до ума, че България трябва да е с две ръце "за" незабавния им прием. Близко до ума е, че "стара Европа" ще ги мотае колкото се може по-дълго.

А когато се говори за "подготовка на една страна за членство в ЕС", нерядко се има предвид не само техническа, а и обработка на обществото да възприеме "европейските ценности" - такива, каквито ги разбират Европейската комисия и мнозинството на "либералния консенсус" в Европейския парламент.

Така че, Законът за чуждестранните агенти не барикадираше европейския път на Грузия. Просто този европейски път си е изначално миниран - не че членството е невъзможно, а че не представлява това, за което мнозинството грузинци мечтаят.

*Има партия, която се нарича "Грузинска мечта"