Хеопсовата пирамида на българското образование

Образователна реформа. В първи клас тръгнах на 7 през 1976. Математиката винаги ми е била кошмар и сигурно затова не мога да преброя колко министри на просветата експериментираха върху крехката детска психика своите реформаторски виждания за образованието.

Сега с нелеката задача отново да започне за кой ли път от нулата се зае професор египтолог. Подходящо. Защото образователните реформи в България започват да приличат на Хеопсова пирамида, в която дълбоко са заровени опити и грешки, поколения от нереализирани детски мечти и таланти, тонове безсмислено похабена хартия за проекти и учебници.

Българското образование винаги се е стремило да подражава на нечий чужд модел. До 1989 това разбираемо бе съветската школа. След това се занизаха френски, американски, швейцарски модели. Не беше лошо - всички те бяха апробирани, тествани и доказали своята ефективност. Бедата дойде, когато родните ни експерти се заеха да създават своя система. И в образованието ни настъпи вавилонски хаос.

Грешката бе там, че от десетилетия на детето (ученика) системата гледаше като на пластилин, който учителят (педагог, което не е валидно за всички, които си получават заплатата от тази трудова дейност) трябва да оформи по образ и подобие на нещо, утвърдено от партийната линия, комунистическото възпитание, европейските ценности и - най-лошо - Държавните образователни изисквания. Не като на личност със собствени интереси, увлечения, таланти, възможности. Индивидуални и специфични.

Грешката сега за кой ли път се мултиплицира и от министър Игнатов.

Той прескача във вижданията си от 21. век в ерата на фараоните, пропускайки, че българската образователна традиция има своите корени във Възраждането. Че килийните училища са създавали родната интелигенция, че институтът на чирака е първообраз на професионалното образование. Че ако се поровим в историята, ще открием т.нар. добри педагогически практики, от които само можем да се поучим.

България отново е на опашката. В онази Европа отдавна говорят за общество на знанието, за Лисабонска стратегия. А ние се опитваме да накараме децата ни да зубрят бездарно написани учебници от нереализирали се университетски преподаватели. Образованието ни не е ориентирано към развиването на способностите и талантите на всеки ученик. То е шаблонно и закостеняло.
Когато светът говори за учене през целия живот, у нас просветните чиновници се чудят как да намалят процента на отпадащите от учебния процес деца. Как да коригират асоциалното поведение с характеристики и оценки за поведение.

Децата не ходят на училище заради безплатната кифла и мляко, г-н министър. Децата не се въртят на чина и не си разказват вицове в час, защото са лоши по природа. А защото учителят не може да прикове вниманието им, да приложи креативния подход към изучаваната материя. Да събуди търсещия и намиращия, любопитния, изследователя, твореца, който изначално е заложен у всяко дете.

Защото не е разбрал - не е могъл или не е поискал - какво ги влече, какво и как би пробудило влечението им към знание. Защото системата е такава. Сбъркана. Мъртво родена. Дори добрите педагози се спъват в прага на спуснатите от министерството изисквания, разпоредби и директиви. И учебници. Където изборът е от по-малкото зло. Повечето български учители влизат в час като чиновници. Не като хора с харизма и призвание. Не като даскали, не като възрожденци.

И не е нужно да започваме от нулата. За кой ли път. Просто трябва да поставим Детето в центъра на образователната реформа. Не министъра, не учителя. Ученика. И ако неговото призвание е да решава задачи от висшата математика, да не го насилваме да рисува, а да развием природния му талант. Да направим учебниците увлекателни и достъпни, за да може всяко дете да излиза от училище с необходимия обем практически познания, които ще му помогнат в бъдещата реализация.

Нека образованието ни не служи единствено за решаване на кръстословици. Нека е насочено към детето. Към неговото бъдеще. Към практическите умения и таланта. Защото бъдещето на днешните ученици е бъдещето на тази страна.

Защото, повярвайте, когато едно пораснало дете може да каже „на учителя с любов", става дума за реализирал се млад човек. А когато ученическите му години са омразен период в живота, грешката не е в него.