"Имаш пари - пиеш мляко. Нямаш пари - не пиеш мляко." Така обясняват пазарната икономика натежалите от мъдрост лели на пазара. Политиците ни пък - представителите на най-тежката категория в мъдростта..., превърнаха умозаключението на лелите в безапелативна държавна политика. Вероятно са си мислили: нали правим пазарна икономика - като е гарга да е рошава! Дали не им е убягнало, че човешките потребности не опират единствено до млякото и другите материални блага? Че има и нематериални? Че нематериалните са поне толкова важни, колкото млякото за жадните и гладните? Че те закрепят човека в света, като осмислят съществуването му? И което за най-тежката категория мъдреци би следвало да е още по-важно:

Че нематериални блага свързват разнородни групи хора, за да станат те общество! Да се почувстват принадлежащи към едно цяло, да образуват народ!

Народозачатието, за което пиша, е следствие основно на достояния на културата. Затова в нейната област принципът "Имаш пари - пиеш мляко. Нямаш пари - не пиеш мляко." трябва да е пожелателен, но далеч не единствен. Защо ли? Защото не може един разделителен, дискриминационен принцип да служи за спойка, за народозачатие. Защото тези, които образно казано нямат пари да пият от млякото на културата, прогресивно губят връзката с цялото, с народа си. От това не губят само те, а целият народ.

Наближава 3-ти март, националният ни празник. Добре е да се подсещаме за тези неща.

Ще разкажа една история от Германия. Историята на един впечатляващ човек. Един човек, на който след успешна кариера като музикален продуцент съдбата отнема всичко и го праща на социалното дъно. Който издържа там само с помощта на алкохола и става алкохолик. Който обаче и там, на дъното, продължава да гладува за култура. Който отказва да бъде изключен от културния живот на своя град, и измисля начин за себе си и други хора в подобна безизходица да получат достъп до културни мероприятия.

Този впечатляващ човек е Гьотц Вьорнер - жител на Франкфурт на Майн. Междувременно в своя град той има статут на светец. Запознах се с Гьотц случайно. В ресторант, в който вечерях, той беше организирал... дегустация на френски вина за социално слаби. Беше успял да убеди собствениците, които зареждаха висок клас вина директно от изби във Франция, да направят безплатна дегустация за хора с нисък доход. На случаен принцип бяха избрани шестима души. Имаше и дребно мезе от френски сирена. Суетнята около дегустацията ми направи впечатление и заговорих Гьотц. Въобще не разбрах, с кой си имам работа. И външността, и обноските, и начина на изразяване на този човек могат да бъдат описани с една единствена дума: скромност. В последствие собственичката на ресторанта ми подшушна, че във Франкфурт той е много известен и се е превърнал в нещо като ангел-хранител на бедните в града.

Стана ми интересно и потърсих в интернет повече информация за Гьотц и неговата инициатива. Оказа се, че е нарекъл идеята си "Паспорт за култура". Използвал е заглавието от книгата на Хилмар Хофман от 1978 г. Неслучайно книгата е писана през седемдесетте - най-социалното десетилетие в новата история на Западния свят. Гьотц е основател и управител на сдружение с идеална цел под същото наименование. Договорил е със социалната служба и главните културни институции на град Франкфурт - основно театри, музеи и концертни зали, хора, регистрирани като социално слаби, да се допускат на символична цена. Тя е 1€ за възрастни и 50 евроцента за деца. На всеки, който отговаря на критериите и е регистриран от градските власти като социално слаб, сдружението издава клубна карта. Тя е именно този "Паспорт за култура". Цялата логистика по издаване на картите и преговорите с културните институции се поема от Гьотц и доброволци. Междувременно се включват и структури на църквата, които припознават идеята. Не всяко едно мероприятие на всяка от датите, на които се състои, е отворено за притежатели на "Паспорт за култура". Винаги обаче когато има свободни места и възможност за достъп, се дава разрешение.

Културтрегерите на града, особено тези, които са собственост на общината или държавата, с удоволствие откликват на инициативата на Гьотц и включват бедните в културната си програма. Така от една страна оптимално изпълняват мисията си да свързват културния продукт с публиката. От друга, получават и дотациите, които им се дават от града или държавата за всеки посетител. Вместо например едно представление да се играе пред празни места, те се запълват с притежатели на "Паспорт за култура".

Безбройни са междувременно наградите и грамотите, които е получила идеята на Гьотц. През 2010 г. дори лично Ангела Меркел му връчва в Берлин първа награда от националния проект start social.

Мотото, което Гьотц е записал на страницата на сдружението е:

"Културата прониква във всички аспекти на живота.

Културата е мотор за обществено развитие.

Културата излъчва импулси за промяна.

Културата прави хората съпричастни, предизвиква ги и ги окуражава.

Културата не изключва, а приобщаваща."

Какво би могъл който и да е мъдрец, от каквато и да е категория, да добави към разсъжденията на светеца от Франкфурт?

Междувременно с Гьотц станахме приятели. Привлякоха ме куражът му и неговата ашлашка самонадеяност, с която со кротце, со благо изважда от строя дискриминативния капитализъм. "Гьотц", казвал съм му, "на обществения механизъм, залагащ на доходни йерархии, в който бедните имат права без възможности, ти май показваш среден пръст? Гьотц всеки път се усмихваше многозначително и нищо не казваше. Суверенната му реакция ми показваше, че е наясно с диверсията, която провежда срещу капиталистическото изключване.

Не оставаше обаче случай, в който сме си говорили, той да не насочи вниманието ми към ефекта от неговата инициатива за бедни подрастващи. "Представи си", казваше ми Гьотц, "талантливите деца, родени в бедни семейства, които са изключени от културния поток. Защо се пречи на тези деца да участват в културния обмен? Да се развиват като личности? Да допринасят със своя талант? Да споделят мъдростта на житейския си опит? Да формулират може би алтернатива на депресиращото материално заслепение? Какво са виновни те, че са родени в бедни семейства от бедни родители?"

Винаги, когато Гьотц заговореше за бедни деца, се сещах за децата в бедняшките квартали на София или в ромските махали. "Наистина", казвах си, "колко много талант се опропастява там. Колко потенциални математици, историци, философи, програмисти, литератори, артисти, музиканти или художници ще станат наркодилъри и престъпници от всякакъв друг вид. Ще вредят, ще затриват, вместо да укрепват обществената спойка, да захранват обществото с оптимизъм, да градят. Питам се:

"Дали поне на 3-ти март най-тежката категория мъдреци ще се сети за пропуските си? Дали поне на националния празник ще осъзнае, че немалка част от народа, който управлява, няма достатъчен достъп до култура? Че има български деца, тънещи в безпросветност и отчуждение, докато и в театралните, и в концертните, и в изложбените зали - въобще на всички места за култура, има толкова празни места? Дали ще узнае, че има решение и че франфуртчанинът Гьотц вече го прилага?"