Сещате ли се за вече позабравения руски филм „Кавказката пленница или Новите приключения на Шурик". И умопомрачителната реплика на неумния герой на комика Георгий Вицин в съдебната зала след произнасянето на присъдата: „Да живее нашият съд, най-хуманният съд в света!"

За съжаление смешното свършва дотук. Защото поводът да се сетим за тази крилата фраза съвсем не е за смях.

Тези дни Пловдивският окръжен съд надскочи по хуманност Human rights watch, Българския хелзинкски комитет и Красимир Кънев взети наедно. За зловещо убийство на възрастен мъж човеколюбците в черни тоги отсъдиха по по-малко от пет години зад решетките за двама изверги. Нещо повече - не при строг, а при първоначално общ режим ще лежат своите 4 години, 11 месеца и 29 дни Стайко и Спас, които на 16 януари тази година по особено мъчителен начин лишиха от живот  82-годишния дядо Марин в село Голям чердак.

За 6 лева. Неимуществените вреди за близките на жертвата бяха оценени от магистратите на 50 хиляди лева...

Този правен абсурд стана реалност благодарение на парламентарните законотворци, които с лека ръка оставиха в Наказателно-процесуалния кодекс текста, който позволява при направени самопризнания от обвиняем, подкрепени с доказателства, да се прилага т.нар. съкратено съдебно следствие. Съпроводено автоматично с драстично намаляване на срока на наказанието, предвиден в НК.

Ковачите на закони подминаха без внимание протестите на родители на убити деца и младежи и разумното предложение на депутата от левицата и бивш съдия Любен Корнезов от тази привилегия да бъдат лишени извършителите на деяния като предумишлено убийство, тежка телесна повреда, отвличане, трафик на хора, трафик и разпространение на наркотици, пияните шофьори убийци.

Дали пък именно заради последните адвокатското лоби в Народното събрание издърпа с алчните си пръсти превръзката от очите на Темида и я върза на собствените си, като подмина да възстанови член 369а в НПК, действал до 29 май 2010 и ограничаващ правото на бърз процес за определени категории престъпления.
Та нали именно след самопризнания на виновните за броени дни с присъди под минимума, предвиден в закона (или условни такива), завършиха получилите широк обществен резонанс дела за пътни инциденти с човешки жертви. Достатъчно е да споменем случая „Стависки", нелепата гибел на Емил Трифонов-Кембъла.

Мотивите за суспендирането на 369а през пролетта бяха, че по този начин ще се разтоварят и без това преуморените съдии, ще се ускори правораздаването, ще се спестят пари на данъкоплатците от точещите се с години съдебни дела. Зад тези наглед прагматични аргументи с невъоръжено око прозира идеята на адвокатите с намаляването на времетраенето на процеса, а най-паче със съкращаването на престоя на клиентите им зад решетките или въобще разминаването им със затворническите нарове да увеличат... Сещате се какво.

А справедливостта? А неотвратимото възмездие? А съизмеримостта на наказанието с тежестта на извършеното деяние? Законотворците са над тези неща. Излиза, че в родния парламент освен енергийно, транспортно и др. лобита има и престъпно лоби. И макар в едно дело адвокатите да са от другата страна на банката, редом с клиента си, прекрачил установените норми, и те се водят де юре хора на страната на законността. А де факто? С тяхна намеса в закона се потвърди една порочна практика: с едно обикновено признание „Аз убих (осакатих, изнасилих, карах пиян, продадох дрога на четвъртокласник, изведох малолетни проститутки в Гърция)" (зло)деятелят си спестява 1/3 от предвиденото в закона наказание. Писателите на буквите на закона дори не искат разкаяние за извършеното. Разкаянието е морална категория. Чужда на избраните да законотворят от наше име.

За близките на убитите, осакатените, малтретираните, насилваните остава ефимерното утешение, че освен човешкия съд може би съществува и друг, по-висш и вероятно по-справедлив. И че виновните за тяхната скръб - за която няма времеви отрязък - някога ще получат своето заслужено наказание изцяло, макар и не по земните закони...

След 4 години, 11 месеца и 29 дни Стайко и Спас ще излязат на свобода. При добро поведение - по-рано. Защото само при поета „в съда не потупват по рамото". В българския съд в 21 век патологичните рецидивисти ги галят с перце. С благословията на законотворците.

Двама убийци, преминали допълнителна школовка в затворническите „университети", ще се върнат в обществото. Хора, в които трайно е загнездено впечатлението, че дори да убиеш жестоко беззащитен старик, можеш да минеш между капките. Хора, убедени, че ако веднъж им се е разминало леко, могат и да повторят. Бивши убийци, бъдещи убийци...

В Съединените щати, с които някои наши политици толкова обичат да се мерят, във Вирджиния властите умъртвиха 41-годишната Тереза Луис. Първата жена екзекутирана от почти век в щата и от 5 години в цялата страна. Тя не бе убила никого. Бе призната за виновна за подготовка (или както е по точния термин в щатското законодателство - „заговор") за убийството на съпруга и доведения си син през 2002 г.

По-рано двамата мъже, наети от нея за мръсната работа, получиха доживотен затвор. Което в САЩ си означава наистина доживотен. Единият от тях сам изпълни смъртната си присъда, самоубивайки се в затвора.

Луис не бе спасена нито от големия натиск от страна на граждани и общественици (7 хиляди молби за помилване), нито от намесата в случая на Джон Гришъм и Бианка Джагър и призивите на представителя за човешките права в ЕС Маркус Льонинг, нито от коефициента си за интелигентност, близък до слабоумие...

Малцина са радикално настроените хора, които смятат, че връщането на смъртното наказание ще подобри криминогенната обстановка в страната. Но когато един съд даде присъда по-малка от пет години за деяние, за което законът предвижда двайсет, а в определени случаи и доживот, въобще не може да става дума за правосъдие.

И може би пловдивските съдии не са чак толкова виновни за този правен и човешки абсурд. Вината е в онези, които са дали в ръцете им аршина, с който да мерят степента на виновност.

Но присъдата за тяхната вина се произнася на избори. И не подлежи на обжалване.