"Да бъдем съюзници не означава да бъдем васали... Само защото сме съюзници, само защото правим неща, които сме решили да правим заедно, не означава, че нямаме правото да мислим сами и че ще следваме най-крайните хора в страна, която е наш съюзник."

Думите са на френския президент Еманюел Макрон, казани в Нидерландия по време на съвместна пресконференция с премиера Марк Рюте. Контекстът е решението на Париж да изпрати фрегата в помощ на Тайван, предвид покачващото се напрежение в Южнокитайско море.

Очевидните намерения на Китай да погълне Тайван, изразяващи се и в демонстративни военни учения, извадиха на показ не само амбициите на Пекин за глобална хегемония (или най-малкото, за сриване на настоящото геополитическо статукво), но и дълго замитаните под килима противоречия между Европа и Америка - двете страни на (все още) доминиращия евроатлантически блок. Някак си по навик бяхме свикнали да разглеждаме САЩ и ЕС като едно цяло в международните отношения, без да обръщаме особено внимание на разногласията по между им. И - което е много по-важното - на различните им интереси.

Европейският съюз и Съединените щати са "заедно" на международния терен дотолкова, доколкото имат общи противници или конкуренти - Русия, Китай, Иран, арабските държави, в немалко отношения вече и Турция... Глобалната доминация на Запада все по-често е оспорвана от различни геополитически играчи, добили самочувствие както от своя възход, така и от слабостите на самия Запад. И това принуждава силите от двете страни на Атлантическия океан често да действат координирано (в рамките на НАТО, но не само). Което подхранва тезата за "васалните отношения" - как Европа била нищо повече от "придатък" на глобалния хегемон САЩ, докато държави като Русия и Китай, видиш ли, се съпротивлявали на наложения от либералния глобализъм "световен ред". Тази теза много усърдно се налага от Кремъл и нейните европейски "проксита", като очевидната цел е всяване на раздор в редиците на нашия лагер.

Трябва да признаем, че през последните години много често европейските политици - и с посланията, и с действията си - повече я затвърждават, нежели да я опровергават. Но винаги ли е било така?

Исторически погледнато Европа е глобален хегемон в продължение на векове - от Великите географски открития до края на Втората световна война определено може да се говори за безспорен "европоцентризъм". Краят на опустошителната за Стария континент война отваря възможност за САЩ да се превърнат в първостепенна световна сила. А Студената война превръща Вашингтон в естествен лидер на "свободния свят".

Тук обаче следва един факт, който мнозина забравят: с какви мотиви се започва обединението на Европа? В какво са вярвали "бащите на Обединена Европа" - Конрад Аденауер, Робер Шуман, Алчиде де Гаспери? Европейската икономическа общност (предтеча на ЕС) е формирана не просто за да канализира в една посока усилията за следвоенното възстановяване на европейските икономики. А и за да превърне зоната на "Общия пазар" в сериозен икономически (а оттам и политически) конкурент на САЩ. Обединението за въглища и стомана се създава именно за да не бъде Европа "просто придатък" на Америка. А Шарл де Гол отива дори по-далеч, чертаейки границите на бъдеща единна Европа "от Атлантик до Урал"...

Европа обаче залага основно на икономическата страна и някак си неглижира военната. До степен да се превърне в "икономически гигант, политическо джудже и военен червей", по думите на белгийския външен министър и за кратко премиер Марк Ейскенс в началото на 90-те години. И когато СССР и Варшавският договор се разпаднаха, не Запада, а еднолично САЩ бяха възприемани като "световен полицай".

По всичко личи, че Макрон се опитва да формира втори, европейски център в рамките на НАТО. Нещо като смекчена версия на предшественика си Шарл дьо Гол, който вади Франция от Алианса. Е, Макрон не дава чак такива сигнали, но определено му се иска да намали зависимостта на Европа от САЩ.

Само че засега не му се получава. За полският премиер Матеуш Моравецки например, се оказа, че съюзът със Съединените щати е "абсолютна основа" на европейската сигурност. А подходът на някои европейски държави (естествено, визира се Франция) към Китай бил "недалновиден". Става дума обаче за същата Полша, която се отнася изключително сериозно към своите отбранителни способности и има амбицията до 2 години да притежава най-силната сухопътна армия в Европа.

Опитите за "еманципация" на Европа от САЩ са похвални, но следва да бъдат подкрепени с адекватни действия. Като начало, европейските държави членки на НАТО да започнат устойчиво, а не инцидентно да спазват договореностите от Уелс 2014 от година - да отделят поне 2% от БВП за отбрана. С други думи, да спрат да се държат за пешовете на Чичо Сам и да поемат своите отговорности.

Любопитното в случая е, че точно Китай стана причина евро-американските търкания да излязат наяве. Търкания, които бяха сравнително успешно прикривани повече от година покрай военната агресия на Русия в Украйна.

Защото основната заплаха за Запада (и за ЕС, и за САЩ) идва не от Русия, а от Китай. Няма как една разкапана пост империя да бъде заплаха за каквото и да било. "Втората най-могъща армия в света" може най-много да изтласка границата на "руский мир" няколкостотин километра на запад (като засега продължава да се мъчи с Бахмут). Но с оскъдния си технологичен и деморализирания си човешки ресурс, Русия не може да "стъпи на врата на Запада" по начин, по който би могъл Китай. Отделен въпрос е, че дискретно, но неумолимо, Китай вече "стъпва на врата" на Русия.

Китай е съвсем "друг бира" - индустриална и технологична мощ (благодарение и на недалновидността на Запада, който години наред си изнасяше заводите там), огромен, квалифициран и дисциплиниран човешки ресурс, плюс все по-модернизираща се армия. Като добавим и дипломатическите традиции, силно повлияни от Конфуций и Сун Дзъ, крайният резултат е един наистина опасен противник. Който не само би ни подчинил икономически (инвестиционната инвазия в Африка го доказва), а и би направил на пух и прах обществено-политическите ни системи. Защото философията там е коренно различна от европейската (и американската).

Бившият президент на САЩ Доналд Тръмп осъзна тази опасност. Да видим дали ще я осъзнаят и настоящите лидери от двете страни на Атлантическия океан. И дали ще си позволят да "се заиграват" с Пекин, затваряйки си очите за голямата картина.

От всички потенциални кандидати за глобален хегемон, Китай е най-сериозният. Но все още доминацията е в ръцете на Запада. Целта на САЩ е да я съхрани, очевидно. А целта на Европа е да измести САЩ от водещата позиция, но за да я заеме тя, а не да я предаде на друг. Което няма как да се случи, ако Европа продължава да играе "срещу себе си" - като си затваря ядрените централи.