Внимавай какво си пожелаваш, че току виж се сбъднало. Така съветват умните хора.

Не "умните и красивите", а другите, които са прочели повече от два комикса, книжка за оцветяване и мемоарите на Джордж Сорос. Но нашенецът е очевидно краткопаметен и не внимава какво си пожелава. И - както обяви интернешъналният Галъп - 56 на сто от допитаните били на мнение, че по-добре би било следващото управление да е коалиционно.

Очевидно 56 процента от респондентите на агенцията Райчев-Стойчев през последните десетилетия са били някъде далеч от родните места, та не си спомнят що е коалиция и какво оставя тя след себе си в българския политически прочит на понятието.

Дали сред тези електорални единици има учителка, която да си спомня седянката, която разтуряха Орешарски и Даниел Вълчев по време на най-успешната - ако броим, че изкара цял мандат - невъзможна коалиция НДСВ-БСП-ДПС.

Дали има гласоподавател, чиято спалня е украсена с поувехнали предизборни плакати на Бойко Борисов още от надпреварата му за столичен градоначалник, който да не споменува нечия майка, сещайки се как редовният, законен и справедлив Яне(в), правеше Бойко Великолепни на маймуна, като ту уволняваше любимия премиер, ту подтичваше подире му и радостно джавкаше.

Дали на този въпрос е отговорил симпатизант на БСП, за който незабравими като Деветоюнски преврат остават целувките на лидера на неговата партия с ДПС, златния пръст на Сидеров, който вместо да осигури кворум, дири имане в носа на националиста...

С една дума - коалицията в българската политическа реалност е мръсна приказка. Чакайте бе, злопаметници, ще рекат оптимистите - а не се ли роди така мечтаната свобода с лика на коалиция? Що бе СДС? Коалиция от съмишленици, поборници, ентусиасти.

Да, ама в що се изроди СДС, ще отвърнат злопаметниците. И ще напомнят и друга коалиция - ОДС, разядена от метастазите „кой ще води бащина дружина", от мазното по кокала, за който боричкането в прахоляка засенчи идеалите. И други примери ще приведат. Безславно отишлата си вече Коалиция за България, в която заради диктата на партията-майка БСП малцина могат да си спомнят останалите коалиционни партньори, с изключение на един ромски лидер - но по други причини.

А кратковременният брак между Бареков и Каракачанов таман наскоро... И прегръдката на бившия телевизионер с куцо и сакато, на бореца с олигархията с олигарха Ковачки - само и само ББЦ да потегли към избори като „коалиция", а не като партията на самотния воин, чиито вятърни мелници се оказват ветрогенератори...

И една „коалиция на желаещите" помнят онези, които имат нещастието да помнят отдавна, но това е от друга опера. Не по-малко тъжна всъщност.

„Много тежко се лиже там, където се плюе", записа вовека в аналите на предизборните обръщения Бойко Борисов. Ами да бе мислил, га плю, биха му рекли оттатък.

По време на тази предизборна кампания, която този път се заточи от лани напролет, се изплюха толкова плюнка от ляво надясно и обратно, а от долу на горе - не е за приказване, че ако не бяха толкова добри плувци родните политици - да са се издавили.

И после - коалиция. След всичко изговорено, ако са мъже (без препратки към Дончева - единствения мъж в българската политика), няма да могат да се погледнат в очите, камо ли да си стиснат ръка - не биха могли да бъдат сигурни какво крие зад гърба си в другата ръка отсрещната страна.

Коалиция по модела Меркел би била оазис в българската политическа пустиня. Но както повечето оазиси и този е мираж. При нас ръце се протягат и целувки се разменят между непримирими противници единствено на база на интерес, а не на принципни концепции за развитието на държавата.

Ако антагонистични формации се прегърнат в името на стъпка едно, стъпка две... И до еди-колко-си-години безработицата в България, икономиката на България, образованието, здравеопазването, демографската картина в България ще... Ще викаме „ура". Но прегръдката при нас е - до еди-колко-си-години на жената европроектите, на дъщерята образованието, на брат'чеда фирмата, на шуранайката бизнеса, чичà ми едно дело - да видим к'во правим, а за нашето момче едно местенце - ако не става в Брюксел, поне нещо в митниците...

Коалицията в нашата реалност е като брака (великият щатски комик Уил Роджър удачно го сравнява с избори), когато след сватбата рядко получаваш това, което искаш. Или честната невяста ще се окаже от отбора на Кончита Вурст, или ще врътне римейк на „Булката беглец" в момент решаващ за кворума...

Затова въпреки демоскопа на Райчев-Стойчев и уважението към онези 56 процента оптимисти, нека се опитаме да не дадем шанс на политиците да се упражняват в кръстосването на скорпион и гърмяща змия в следващия парламент. Това - да пази Господ - не е агитация за определена политическа сила. Нека всеки гласува според съвестта си, разбиранията си, убежденията си. Или поради липса на съвест, разбирания и убеждения - според платежоспособността на „избрания" кандидат. Нека по-добрият спечели.

Но ако има нещо по-лошо от избори до дупка, то за България това е коалиционно управление. Ако вярваме на историята - тройната коалиция докара на власт ГЕРБ, след които видяхме какво се случи - дойде „експертният кабинет", поддържан от коалицията БСП-ДПС-Атака, която е пак на път да върне ГЕРБ на власт. Кошмарен дяволски кръг.

Разбира се, избори на конвейр ще направят лошо впечатление на европейските ни контрагенти, в чийто джоб ние ще продължаваме да надзъртаме с надежда. Но година съмнително коалиционно управление, което освен поредните предсрочни избори, неизбежно ще доведе до задълбочаване на институционалния хаос в държавата, едва ли ще направи брюкселските бюрократи по-благосклонни.

Да гласуваме. Да овластим оногова, когото смятаме за достоен. И ако го смятаме за толкова достоен, че му отпуснем 121 представители, поне да знаем, кого да псуваме, ако влакът пак върви наопаки.

Ако ли не, да броим 5 октомври за поредния тест - как избирателят се справя с преференцията в бюлетината... До следващия поправителен.