Тези дни една наша журналистка с дълъг стаж се изказала пред друг популярен журналист за "вечно впиянченият Елцин". Живеем във времена, в които все по-малко журналисти могат да бъдат смятани за хора, които задават някакви стандарти за почтеност, за информираност или за проницателност в анализите. Когато днес журналисти се изказват за големи политически фигури, изобщо не е задължително да се обръща внимание на вербалните им упражнения. Но случаят е малко по-особен и заслужава известен брой редове.

Вечно впиянченият Елцин" е мантра на руските носталгици, които страдат от загубата на колониалната империя, наречена СССР, и на съмишлениците им по широкия свят, сред които българите, страдащи по епохите на Сталин и Брежнев, се въдят с особено голяма численост.

"Имперците" и техните подопечни, вариращи от достопочтени васали до обикновени слуги, не могат да простят на Елцин това, че даде около десет години шанс на мира и на свободното развитие на държавите, които съветските дипломати през 30-те - 40-те години на двадесетия век наричаха "лимитрофи". Впрочем, днешните самоназначили се за геополитически анализатори, руски и неруски "музикални изпълнители", свирещи под общата диригентска палка на ГРУ, използват същия термин, сякаш за да подчертаят, че нищо ново не са научили и нищо старо не са забравили.

Руските "имперци" не могат да понесат, че някой дори и по чисто рационални и, ако щете, прагматични съображения не е играел конфронтационно, не е размахвал ядрената си тояга и не е обяснявал за изконните духовни преимущества на сибирската пустош. Тъй като Елцин за тях е "предател" и "идеологически враг", те не могат да му признаят правото на никакви логически съображения при взимането на решения - обявява се, че е бил постоянно пиян и толкова.

Бил пиян още когато закриваха СССР в Беловежката гора. Ама че всъщност никой не е закривал СССР ей така от злонамереност, а беше изтекъл срокът на Съюзния договор и трябваше да се подписва нов - за това Дугин, неговите клонинги и подакващите им наши "журналисти" мълчат. Както и мълчат гробовно за това, че в Беловежката гора беше подписан не просто договор за закриване на СССР, а най-общо казано - договор за трансформацията на СССР в ОНД (СНГ - Сообщество независимых государств или ОНД - Общество на независимите държави).

Друг е въпросът, че ОНД не се разви по начина, по който на мнозина руски лидери би се искало. Само че за това те могат да винят единствено себе си, защото нямаха нито визията, нито умствения капацитет да създадат мотивация за някакво единство в ОНД, което да не почива единствено на моралното влияние на "дебелата тояга". А причината за това е и в откровено имперското и още по-откровено колониалното мислене на същите тези политически и "интелектуални" лидери, които и до днес не могат да асимилират идеята за някаква равнопоставеност между Русия и останалите бивши съветски републики.

Впрочем, съвсем същото е било мисленето и на лидерите на "бялото движение" през Гражданската война в Русия, особено на Антон Иванович Деникин. Водачите на "белите" армии неотклонно се придържат към принципа за "единная и неделимая Россия" и буквално тласкат неруските народности в бившата Руска империя в обятията на болшевиките. Примерите за това са "легион" и варират от враждебността на Деникин към правото на самоопределение на украинците и кавказките народи до откровения провал на генерал Юденич, който успява да загуби подкрепата на естонците, точно в кулминационния момент на настъплението си срещу Петроград. Конфронтацията с неруските народи е една от най-сериозните причини за провала на "бялото движение" и успеха на болшевишкото човекоядство.

Елцин не застана на позициите нито на Колчак, Деникин и Юденич, нито пък на Сталин, Муравьов и Степан Шаумян. Той наистина зачете както суверенитета на буферните държави, наричани евфемистично "съюзници" от Варшавския договор, така и на бившите съветски републики. Той допусна в определена степен и разширяване на суверенитета на автономните републики от самата Руска федерация. Всъщност, последното беше от полза и за самата Русия, но днешните буквално озверели "пропагандони" никога не биха признали такова нещо.

Удобно се забравя, че краят на управлението на Горбачов и управлението на Елцин, определено отместиха назад стрелката на часовника на "Деня на Страшния съд" с поредица договори за разоръжаване с американската страна. От наша страна тези действия би трябвало да се оценяват положително, но радетелите на "Русский мир", по-точно казано - привържениците на реставрацията на руския колониализъм, могат да обяснят такова поведение единствено с... алкохолизъм...

Живеем във времена на безогледно лъгане и подмяна на фактите. Подобно на спекулациите с алкохолизма на Елцин, "пропагандоните" и папагалите, които повтарят мъдрословията им, не са по-почтени и към здравословното състояние на президента Рейгън. Те местят цели исторически периоди, когато това е необходимо за не дотам художествените им произведения. Известно е примерно, че заслугите на президента Рейгън и на наследилия го Джордж Буш - старши към съкращаването на ядрените въоръжения са огромни. Понеже става дума за числа, те няма как да бъдат оспорени. Всички биографи на Рейгън са единодушни, че той е имал непоносимост към ядрените оръжия и свързаните с тях рискове.

"Пропагандоните" обаче не се вълнуват от това, а обявяват, че Рейгън е бил президент на САЩ в "несвестно състояние", защото е бил с диагноза Болест на Алцхаймер. Рейгън напуска Белия дом на 20 януари 1989 година, а спомената диагноза му е поставена пет години по-късно през 1994 година, когато Рейгън е вече на 83 години. Няма съмнение - Рейгън не е бил на себе си, докато по думите на Маргарет Татчър "спечелва Студената война без нито един изстрел". Просто хората, които са неудобни за реваншистите край Москва река, са или алкохолициу или с разрушена нервна тъкан...

Разбира се Елцин не беше нито ангел, нито безпогрешен лидер, но няма съмнение, че партнираше честно на Свободния свят и нямаше никакви скрити реваншистки амбиции. Все пак, да не забравяме и това, че ако Елцин не беше приел българското ходатайство, днешната Република Северна Македония все още щеше да бъде част от някаква "Сърбославия".

Въпреки огромните недостатъци на приватизацията от негово време, в някои отношения Русия прогресираше дори по-бързо от някои от "новооглашените" демокрации в Централна и Източна Европа. През 1996 година кредитните карти, издавани от руски банки, се приемаха с удоволствие в Ню Йорк, а Търговският закон на Руската федерация беше много по-съвършен от аналогичното българско законодателство.

Несъмнено всеки ще посочи избора на "наследник" за най-големия грях на Елцин. Да, безспорно той трасира пътя на Владимир Путин към президентския стол, но би било крайно несправедливо да подозираме Елцин, че е завещал на Путин днешното поведение на последния.

Иронично нещо е историята. Оказва се, че един "болен алкохолик" за период от по-малко от десет години либерализира Русия, постави я на пазарни релси и създаде обстановка на свобода, пък била тя и руска свобода. Да, това беше доста дива свобода, с "рейдери", с олигарси, с всякакви отрицателни герои, но въпреки това - свобода. Елцин се нареди до император Александър Втори, премахнал крепостното право, и до министър-председателя Столипин, създал руското фермерство и започнал прословутото разораване на целините. За разлика от тях - Елцин дори умря от собствена смърт, а не от ръката на терорист. Пътьом направи каквото можа с американските си колеги за разоръжаването, като при това направи и много неща.

След това на власт в Русия дойде един безупречен човек, живеещ здравословно, джудист, спортист, позиращ гол до кръста, трезв до мозъка на костите си, който за по-малко време от предшественика си върна Русия в руслото на сталинизма, обяви свободата за "педерастия", заклейми всички свои опоненти като чуждестранни агенти и накрая започна война, за която сам той настоява, че не е срещу съседа му, а срещу колективния Запад. Аз, грешният автор на тези редове, по принцип пия нищожни количества алкохол, но неизвестно защо пияницата и алкохоликът ми се вижда много по-положителен човек от ръководещия днес Русия "спортен тип".

Впрочем когато говорим за следваната от Елцин външнополитическа линия, да си спомним, че първоначално и Путин гледаше да се придържа към нея, при това - доста стриктно. Той изцяло подкрепи интервенцията на САЩ в Афганистан, включително предоставяйки руски бази за логистиката на операцията (най-важната от тях беше в Киргизстан). През първите две - три години на новия век, поне на повърхността изглеждаше, че има приемственост между Елцин и Путин.

С течение на времето, точно поради положителните ефекти от тази политика, светът започна да търгува в големи мащаби с Русия, вече нямаше ембарго над тръбите с голям диаметър за нефтопроводи и газопроводи и над други високи технологии (много важно обстоятелство, което в момента удобно се заобикаля) и в Московията започнаха да се изсипват купища пари.

Точно тогава руските лидери и на първо място Путин загубиха реална представа за нещата. Те забравиха, че руският просперитет от началото на 21-вия век се дължи на съседството им с Европа и на бизнеса с нея, а не на "православното духовно наследство". Така те заболяха от своеобразна политическа "кесонна болест" и започна постепенния процес на раздалечаване и конфронтация, чиято кулминация стана ескалацията на войната в Украйна от 24 февруари 2022 година.

Последиците от това сега са видими от всякъде, но те не са вина на Елцин. Виновните се известни поименно.