Харуки Мураками е достигнал статута на култов писател, чиито романи се продават в милионни тиражи както в родната му Япония, така и в превод на десетки езици.

В най-новата си творба, „1Q84", той ни среща с два култа: на християнска секта и на загадъчната секта, отговорна за атаката с нервнопаралитичен газ в токийското метро през 1995 г. Когато в Япония излизат от печат първа и втора книга на романа, за един месец се продават 1 милион екземпляра, а възторгът на критиката отеква в цял свят. Действието започва през 1984 г., но в типичен за Мураками стил се пренася в паралелния свят на годината 1Q84 (Q=question mark, въпросителна), където човек може да се изгуби безвъзвратно и никога повече да не се появи.

В началото на романа един редактор в японско издателство описва привлякла вниманието му повест по следния начин: „При желание книгата може да бъде съсипана от анализи. Но самият сюжет е могъщ, той буквално те засмуква. Фабулата е основана на фантазията, но описанията са невероятно реалистични. Постигнат е чудесен баланс между двете. След като изчетеш цялата творба с всичките недостатъци, тя те грабва по един странен, необясним начин". Оценката важи с пълна сила и за „1Q84".

Откъс:

Радиото в таксито беше настроено на УКВ станция с класическа музика. Надали точно „Симфониетата" на Яначек е идеалната музика за слушане в попаднало в задръстване такси. Така както застаналият на носа на лодката си печен рибар  разчита зловещото сливане на две течения, и таксиджията - мъж на средна възраст - май също не обръщаше внимание на предаването, а стиснал здраво устни, гледаше право напред в проточилата се по естакадата безкрайна върволица коли. Аомаме се намести на широката задна седалка, притвори очи и се заслуша в музиката.
Колцина са способни да разпознаят Яначековата „Симфониета" от първите й няколко такта? Отговорът вероятно е някъде между „много малко" и „почти никой". Неизвестно защо, Аомаме бе сред малцината, които могат.
Яначек създал малката симфония през 1926 г. Първоначално творбата била замислена като фанфарно въведение към гимнастически фестивал. Аомаме се помъчи да си представи какво е било в Чехословакия през 1926 г. Първата световна война е свършила, страната се е освободила от дълголетното управление на Хабсбургите. Народът отбелязва настъпилата в Централна Европа мирна пауза с пиене на пилзенско пиво по кафенетата и производството на превъзходно леко стрелково оръжие. Две години по-рано неизвестният никому Франц Кафка е приключил земния си път. Малко по-късно изневиделица ще се появи Хитлер и за по-малко от миг ще погълне тази красива малка страна, но по онова време още никой не знае какви трудности предстоят. Това е може би най-важното твърдение в историята на историята: „По онова време още
никой не знае какво предстои". Заслушана в музиката на Яначек, Аомаме си представяше волните ветрове по равнините на Бохемия и разсъждаваше върху превратностите на историята.
През 1926 г. умира и японският император Йошихито и от Тайшо епохата се преименува на Шова. И за Япония това е началото на една ужасна, тъмна епоха. Кратката интерлюдия от модернизъм и демокрация свършва и отстъпва място на фашизма.
Аомаме обожаваше историята не по-малко, отколкото обожаваше спорта. Рядко отваряше романи, но историческо четиво можеше да я държи в своя плен по цели часове. Най-много харесваше в историята това, че всички факти бяха обвързани с конкретни дати и места. Не й беше никак трудно да помни разните дати в историята. Не че си поставяше за цел да ги наизусти; но схванеше ли веднъж връзката на дадено събитие с времето, през което се е случило, както и с предхождащите и последвалите го събития, датата изплуваше автоматично в паметта й. Както в прогимназията, така и в гимназията винаги бе изкарвала отлични оценки на изпитите по история. И много се учудваше, когато чуеше някой да казва, че не му се удава да помни разните дати. Как може нещо толкова просто да затрудни някого?