Днес е Световният ден на сестринството. Отбелязваме го неслучайно на 12 май - денят, в който е родена Флорънс Найтингейл, смятана за основател на модерното сестринство и за една от 100-те най-влиятелни жени на всички времена. Тя прави истинска революция в обслужването на ранените и болни войници по време на Кримската война.

Сестра Найтингейл ръководи група от медицински сестри, обучени от нея, която поема изцяло медицинските грижи за пациентите, независимо от скептицизма на лекарите. Още нейните действия показват, че сестринската роля е незаменима и не по-малко важна от тази на лекарите.

За това пред какви предизвикателства са изправени днешните последователки на сестра Найтингейл попитахме една от тях - Валентина Цекова - старша медицинска сестра в Спешен болничен травма център на ВМА.

Преди броени дни тя получи първа награда от столичната колегия на Българската асоциация на професионалистите по здравни грижи в категория "Ръководител по здравни грижи".

Сестра Цекова идва във военна болница едва 18-годишна, като стажантка в далечната 1983 година. Избрана е по най-висок успех в сестринското училище и изпратена по разпределение. Започва като сестра в Операционния блок, а през 2005 година го сменя със "сериозния адреналин" - Спешен болничен травма център.

Десетилетия наред между живота и смъртта...

Спешното е най-рисковото звено във всяка болница - идват много пациенти, които са изнервени и които според тях са най-спешни и те трябва да бъдат прегледани на момента, отбелязва сестра Цекова. За цялата си практика не помни случай, в който пациент да й е посягал. Много пъти обаче й се е налагало да потушава вербални "пожари": Винаги подхождам към пациента с усмивка. Особено, когато го видя, че е ядосан и афектиран. Смятам, че усмивката и една добра дума в такъв момент са решаващи.

Не във всички ситуации обаче успява да "извади" усмивката. И веднага се сеща за тежките инциденти край Хитрино, Микре, Сарафово... Най-жестоките си спомени обаче е запечатала през 2007 година, когато в Охридското езеро потъва корабчето "Илинден" и загиват 15 български туристи.

Беше една неделя. Около обяд ми се обади заместник-началникът на Академията и ми нареди веднага да сформирам екип и да тръгнем за Македония. Заминахме заедно с министъра на здравеопазването - аз, още една сестра, двама лекари и психолози. Трагедията беше огромна, а гледката смазваща - много майки бяха загубили децата си. Шокът беше голям. Спомням си една жена, която като ме видя, се хвана за престилката ми и през цялото време ходеше с мен. Тя беше загубила едното си момиче, а другото - спасено, прегръщаше силно. Как да оставиш тези хора сами да се борят с мъката си?, спомня си сестра Валентина Цекова.

Има и други пациенти, които не може да забрави. Те са свързани предимно с работата й като част от експлантационния екип на ВМА: "Години наред съм рамо до рамо с проф. Венцислав Мутафчийски и проф. Никола Владов. Във всякакви ситуации съм изпадала, много неща съм научила от тях. Те ме научиха на търпение, на уважение и на взаимопомощ."

Има и пациенти, с които отказва да "работи" - това са нейните деца.

Всички тук знаят, че аз на моите дъщери и една игла не мога да забия. Тук чувствата надделяват, споделя медсестрата. Кошмарно за нея е и когато се налага да прави някаква манипулация на приятели, колеги:

За съжаление това е най-трудният миг и наистина преживяването е кошмарно. Това е моментът, в който трябва да се събереш и да мислиш само и единствено за пациента - ако се поддам на чувства и емоции, нещата не отиват на добре.

Работата като призвание, но отнема от семейството...

Във ВМА е минал целият ми живот - тук съм се омъжила, тук съм родила децата си, тук съм ги отгледала. Работата е моето второ семейство, тя ме е изградила като човек и професионалист, казва Валентина Цекова.

Просълзява се в мига, в който я питаме: Работата много ти е дала, но какво ти е отнела?

Времето със семейството разказва: "Имам две момичета. Едната е учителка, другата искаше да учи за медицинска сестра, аз не й дадох, за което малко съжалявам. Но аз съм безкрайно благодарна на семейството си за огромната подкрепа, която получавам, от тях, дори, когато идвам на работа през почивните дни. Но за мен тази професия е мое призвание, категорична е медсестрата".

Благодари и на екипа, с който дълги години работи. Споделя, че наградата от БАПЗГ е споделена: Тя не е само моя, тя е на целия екип на Спешен болничен травма център. Ако те не са зад мен, аз съм нищо. Колеги, благодаря ви.

А за празника им пожелава да бъдат здрави, да бъдат все така добри професионалисти, никога да не пренебрегват пациента и винаги да се поставят на негово място.