През изминалата седмица столицата стана свидетел на три шествия, по един или друг начин отнесени към историята и националното ни съзнание.

Двете дати - Съединението на България 6-ти септември и социалистическата революция 9-ти септември са част от историческото случване на българската нация в рамките на един век.

Съботното шествие на момчетата и момичетата от няколко националистически движения актуализира именно въпроса за измеренията на националната ни памет.

В понеделник отбелязването на един от малкото изцяло български исторически събития мина повече от вяло, с ниска посещаемост. Много граждани на България дори не знаеха какъв бе поводът, София бе празна, тъй като столичани използваха трите почивни дни да заминат по родните си места. Да не говорим за някаква почит и уважение към тези, на които дължим съществуването си днес като нация и държава.

9 септември пък събра ежегодно намаляващата група побелели дядовци и баби, които декларираха, че това е неотменим празник. Както всяка година, те се струпаха около паметника на Съветската армия и развяха червените знамена. Въпреки изявленията им за честване може да се зададе въпросът как се празнува нещо, което вече го няма. На това, че с всяка година бойките редици оредяват, антикомунистите могат само да се радват.

Затова пък - феноменът е един и същ. Явно нито 6-ти, нито 9-ни септември са част от историческото ни мислене.

Жалко, тъй като подозирам, че и 3 март, и 24 май ще изпаднат от календара, ако някоя година просто не се състои институционалното организиране на празника.

Затова пък шестващите в събота надвечер младежи от "Българска национална съпротива" и "Българска национална радикална партия" бяха доволно повече в сравнение с тези на 6-ти и 9-ти септември. Предлагайки се като националистични движения и организации, веднага предизвикват въпроса именно за тяхното „историческо мислене".

И ако яростно-негативно обявиха 9 септември 1944 година за „черна дата в българската история", то тогава къде бяха тези момчета и момичета на 6-ти септември и защо не ги видяхме да окажат онази почит на „другите" български герои, благодарение на чиято смелост и решителност изобщо може да се говори за българско национално съзнание.

Оказва се, че ние, българите бягаме както от 6-ти, така и от 9-ти септември, бягаме от историята си.

Разбираемо трудно е да приемеш и осмислиш историята си, да признаеш приноса на друг за твоето собствено самочувствие. Затова може би и националистическото шествие беше някакси „неисторично" - на 11 септември, необвързано нито с дата от българската история, нито с личност от миналото.

И като дрънкане на консервна кутия, завързана на опашката на подплашена котка, прозвуча декларация в края на седмицата за протест на друга група български граждани - жителите на Казичене. Те пък не искат близо до селището им да се отдели място за гробище.

Защо и с какъв аргумент - не много ясно прозвучава мотивът за естетика. Все едно там ще бъдат погребвани марсианци, а не собствените им, нашите баби и дядовци, нашите родители, дори и ние самите.

Затова пък казиченци на мястото, предвидено за гробище, искат да се изгради Олимпийско градче. Може би ще се гордеем повече като нация тогава с олимпийските си отличия?

И олимпийците са герои, достойни за уважение, това не отричам, но - имаме ли нужда изобщо от такива? Като избягваме от историята си, като изпъдим починалите си родственици.

Нямам самочувствието, за да посмея дори и да се позова на Паисий или Вазов: „Българино, защо се срамуваш да се наречеш българин..." или „Четете, о, братя, да ви се не смеят..."

Както бягаме от историята си, така гоним и дедите си.