С три думи - огромна човешка трагедия. Само така може да се опише тежката катастрофа на автобус на АМ "Струма", независимо че през последните дни отвсякъде ни заливат многословни коментари и обширни анализи за това как се е стигнало дотук и можело ли е нещастието да бъде предотвратено. Като се обърне колата, пътища много...

Каквото и колкото да се изговори по темата, фактите си остават - на пътя край пернишкото село Боснек живота си загубиха 45 души, от които 13 деца. Данните са потресаващи и по-скоро биха могли да се отнасят за жертвите на природно бедствие в някоя страна от третия свят например, не и за нашите ширини, макар от години България да е на челните места по брой загинали на пътя. То самите ние сме го нарекли на разтърсващо събитие - война по пътищата. За съжаление, сега се "прочухме" и с най-тежката катастрофа в Европа за последното десетилетие.

Непосредствено след като бе съобщено за трагичния случай, се нароиха всевъзможни пътни експерти, всеки със своя версия за причините за катастрофата - заспиване на шофьора, неблагоприятни метеорологични условия, неизправност на превозното средство, несъобразена скорост и прочие. Мнозинството от тях обаче бяха единодушни в едно - до злощастната развръзка се е стигнало до голяма степен и заради нередности с пътната инфраструктура на фаталния участък. И така неизбежно на дневен ред отново беше поставен въпросът за пътната безопасност.

Множеството институции, отговарящи за пътищата у нас, се юрнаха да правят проверки на отсечката, за Върховната административна прокуратура и това не беше достатъчно, поради което разпореди проверка на знаците и маркировката на всички републикански пътища в страната, неправителствени организации и независими експерти пък използваха удалата им се възможност, за да натякнат, че вече са отправяли предупреждения за многобройните проблеми в сферата. В крайна сметка цялата ситуация за пореден път ни завъртя в омагьосания кръг на едно безкрайно прехвърляне на вината между АПИ, МРРБ и специално създадената уж за да предотвратява именно подобни трагедии Държавна агенция "Безопасност на движението по пътищата".

Очевидно е, че крайно размитата отговорност и неясните задължения на всяка от "компетентните" институции, освен че води до добре познатата схема "един работи, трима го гледат", като в случая не е ясно кой точно работи, отваря безброй удобни вратички за измъкване, стигне ли се до подобен злощастен инцидент. Нима вече забравихме какво се случи през август 2018 г. край Своге? Още тогава станаха ясни всички пробойни в системата, след като постепенно бяха разкрити пълното отсъствие на контрол по отношение на качеството на използваните материали и изпълнението на строителството, както и неадекватната пътна маркировка и неподходящият тип мантинели в участъка. Естествено, някой трябваше да бъде набеден за виновен заради несработването на тромавия държавен апарат. Хвърлиха се оставки, само че оставките не връщат животи - както се оказва, те са просто официална абдикация от възложените задължения, които така или иначе не се изпълняват.

Въпреки всичко, очакванията тогава бяха тази катастрофа да се превърне в преломен момент за обществената търпимост към липсата на координация между институциите и следователно в повратна точка за безопасността по пътищата у нас.

За съжаление, не мина много време, преди да стане ясно, че уж предприетите мерки са били поредното чудо за три дни - едва 2 години по-късно сблъсък между тир и три коли на АМ "Тракия" отне живота на петима души - катастрофа, която, както впоследствие се установи, е можело да бъде предотвратена, стига мантинелата да не е била стара и ръждясала...

И тук идва въпросът паметта ни ли е къса, или просто е по-удобно да си замълчим, макар на всички ни да е ясно, че е почти невъзможна успешната координация между всевъзможните агенции, отговарящи коя за пътните такси, коя - за маркировката, за знаците, за поддръжката на пътищата и т.н. Защото промяната означава цялостна оптимизация на системата, премахване на всички паразитиращи звена и определяне на ясни изисквания и конкретни задължения. А кой би имал интерес от това, след като е много по-лесно общата отговорност да се размие в колективна безотговорност?

Проблемът е, че междувременно войната по пътищата продължава. А институциите мълчат и си правят оглушки, защото просто им е по-удобно така, все по-често мълчат също пътните експерти и организации, тъй като са уморени препоръките им да бъдат глас в пустиня, пасивно и мълчаливо е и обществото ни заради обезвереност или погрешното схващане, че това е "нечий друг проблем". И сред всеобщото мълчание не ни остава друго, освен да помълчим още минута - в памет на поредните жертви на пътя, чийто живот навярно е можело да бъде спасен, ако някой там, по дългата верига, все пак не си беше замълчал.