Ама така трябва! Да атакуваш собствените си политици, като използваш чужди държави, за да нанесеш “журналистическия си кинжален удар”. Трябва да се поучим от задокеанските си “дружелюбни” колеги. Но за нищо на света не трябва да повтаряме тяхната неграмотност и неинформираност. У нас на това му викаме “кон с капаци”, само дето домакините на съвременните американци – индианците, явно не са познавали този толкова ценен атрибут.

Особено язвителният текст в “Ню Йорк Таймс” освен многото сарказъм, показва и още няколко доста притеснителни (за авторката) нещица. Все пак трябва да отчетем, че явно знае къде се намира България, а така също и за съществуването на Албания и Румъния – това за повечето американци е геройство. Освен това цитира “Алиса в страната на чудесата”, което е уникалното чудо и говори за оперния ни бас Борис Христов. За тази невероятна информираност – браво.

Но контекста, в който са споменати имената на великия бас и на “оригиналния опаковащ художник” Кристо – както начетено го е представила авторката, е най-малкото обиден. Да не говорим, че сме сравнени с хастар в умопомрачителното словосъчетание “Буш зашеметяващо обърна света с главата надолу и с хастара навън”, че тези американци все още продължават да вярват на Централното си разузнавателно управление, че ние сме искали да гърмим папата и че Георги Марков, наречен “дисидент-изгнаник”, е бил “намушкан с чадър с отровен връх”. Тук ни се иска да можем да използваме чувството си за хумор обаче нямаме никакъв шанс.

Добре поне, че авторката стига и до едно напълно вярно заключение – Америка няма нужда от френското вино. Правилно, нашето е много по-добро, само да има кой да го оцени.

Някак си не може да се разбере обаче, какво искат тези американци. Все пак трябва да се надяваме, че поне те знаят отговора на този въпрос.

Толкова ли са стреснати и объркани, че част от европейските страни, начело с Германия и Франция им се изрепчиха? И защо трябва по този уникално неприличен начин да изразяват обидата си, че им се налага да си контактуват с “малките и дребните”, за да постигнат част от целите си.

Защо вместо да се занимават с консервираните ни домати, града ни “на име Пловдив” и сталинисткото ни минало, не насочат амбициозната си енергия към американското настояще. И вместо да се упражняват в реторика с “високия плешив премиер с брадичка” – него да го оставят на нас, да чуят какво казва един от най-големите писатели на 20 в. – американецът Гор Видал – поне за него трябва да знаят. И ако не се уплашат от думите му, да насочат устрема си към своите политици, без да намесват бившите “комунистически орди”.

Любезната дама, сътворила този толкова симпатичен текст в големия американски вестник, явно доста се е потрудила да търси и използва метафори, че накрая самият й анализ се е превърнал в една доста голяма метафора. Тази, на сериозната американска обърканост, безхаберие и вманиаченост към понятието “величие”.

Само дето не можем да разберем, защо пак ние трябва да сърбаме безвкусната попара, вместо този, който си я е надробил.