Колкото и да сме черногледи на моменти, не можем да отречем, че имаме големи спортни личности. Имаме - в сегашно време, не само в славното минало. Това показват и резултатите от поредната анкета Спортист на годината - както победителят и подгласниците в челната тройка, така и отсъствието от десетката на наши сънародници, които заслужаваха да са там. Казвам го и като журналист, който е дал своя вот, а в този вот със сигурност съм пропуснал да отдам заслуженото на поне трима или четирима спортисти със значими постижения през 2019-а. Но през тази година наистина имаше толкова номинации, че не се налагаше да се чудим как да си допълваме десетките. Твърдя го и като съвсем обикновен зрител, който се радва на факта, че доста българи са изкачили своите малки и по-големи върхове в изминалите 12 месеца във време, в което все по-упорито продължаваме да затъваме в апатия и нихилизъм.

Знам, че звучи като порция предколеден оптимизъм, а сигурно и част от читателите си казват: "Тоя се е почерпил, преди да седне да пише". Не, в никакъв случай не се отказвам от скромното си мнение, което изказах в края на миналата година, когато отново коментирах резултатите от церемонията. Има един куп проблеми в спорта ни - многопластови и изискващи сериозни усилия и постоянство, за да се справим поне в някаква степен с тях.

Спорт за масата, спорт за масите

Спорт за масата, спорт за масите

Какво дава България на световната публика – златни момичета (момчета) или златна среда?

Но не можем да отречем и позитивите. Не трябва да си затваряме очите пред блясъка на истинските ни звезди, само защото ни заслепява. Спортист №1 заслужено стана Владимир Илиев, който стигна до сребърен медал на световното първенство по биатлон и записа един от най-големите успехи за България не само в този спорт, но и в зимните надпревари изобщо. Владо може би не е точно сред най-разпознаваемите примери и фаворити на публиката, вероятно и защото има излъчването на скромен човек, който работи упорито, без да вдига много шум. Но успехът на Илиев всъщност доста добре илюстрира кой е правилният път и къде са грешките в други отношения. Постоянство, упоритост и целенасоченост от страна на спортиста, разумно насочена помощ от федерация и държава. Това е миксът. Трябва и малко ПР, за да се популяризира положителният пример. Но малко, умерено. Нищо против рекламирането на постиженията и огласяването на всекидневната активност, само че при някои спортисти постоянното тръбене идва в повече и сякаш нарушава уравнението.

Снимка 412014

Източник: GettyImages

Но не това е основната тема на разговор сега. Спортист №2 за 2019 г. дава още един повод да видим българския спорт откъм бляскавата и красивата му страна, и то не само стила, който демонстрира на церемонията. Ивет Лалова за кой ли път показа, че за човешкия дух прегради има само тогава, когато сам си ги поставя. Сигурен съм, ще се намерят и критици, които да кажат: "Е, как така втора в класацията, като е чак седма на световното? Имаме шампиони и медалисти, които са след нея". Без да омаловажавам нито един спорт, смятам, че постигнатото от Лалова през изминалите 12 месеца наистина е забележително и че е сред най-значимите висоти за българския спорт. Да, няма медал от шампионата на планетата, но 200 метра е една от най-убийствените дисциплини по отношение на конкуренция и изстискване на физическите възможности. А Ивет беше в борбата за медалите на най-високо ниво за кой ли път - и сега, и преди 15 години, когато събра погледите на света с първото си участие на Олимпиада. Сега се готви за петата си. Да не би да имаме друг по-добър пример в това отношение?

Снимка 457790

Източник: ММС

И стигаме до спортиста, личността, човека, когото българинът най-силно "люби и мрази". Григор Димитров. В една година на контрастите той накара света отново да заговори за таланта му и да се пита докъде може да стигне на корта. Третият полуфинал на турнир от Големия шлем и победата срещу Роджър Федерер показаха, че Гришо далеч не е приключил и че може би наистина най-доброто за него тепърва предстои. Докъдето и да стигне, ясно е, че след победи социалните мрежи ще бъдат залети с "Мачкай, Гришо", а като загуби, ще четем от всякакви специалисти как нямал психика, как не може да се мери с големите, как не уважава България заради това, че не играе за Купа Дейвис и не повтори участието си на турнира в София (нищо, че най-вече заради него и с него националният отбор ще участва в престижната надпревара ATP Cup в Австралия в началото на 2020 г.), как еди-какво си в Хасково и други примитивизми и провинциализми. Но това, което Димитров направи (а то по някакъв начин важи и за Владо Илиев, и за Ивет Лалова в предишни периоди), е, че успя да събере сили и да се изправи на крака тогава, когато почти всички го бяха отписали. Със сигурност не е безгрешен и без съмнение сам си е дал сметка за много "пропуснати ползи". Но продължава да гледа към върховете и да се бори да стигне до тях, нищо че само на база на свършеното до момента може до края на живота си да си седи и да не прави абсолютно нищо.

Снимка 450579

Източник: GettyImages

Останалите в Топ 10 (Алберт Попов, Кубрат Пулев, Тайбе Юсеин, Мария Орящкова, Божидар Андреев, Радослав Панталеев, Боряна Калейн), а и тези, които не намериха място в десетката (Ивайло Иванов, Биляна Дудова, Радослава Мавродиева, Самуил Донков и т.н.), също заслужават поздравления за своите постижения през 2019-а. Това са високите дървета в нашата българска гора, около които като храсти се свиваме на сянка, когато пече прекалено силно, и които ни пазят от бури с високия си ръст. Това са примерите, достойни за следване, а не разни риалити "герои" и social media celebrities, които се къпят в "славата" на някакъв измислен имидж. В днешно време изключително бързо се създават фалшиви идоли. Въпросът е дали знаем чий пример да следваме. Ако сме наясно, това е първата стъпка в правилната посока.