От десетилетия Франция и Германия са известни като управляващия "тандем" или "двойката" на Европа, дори нейният "двигател". Заедно те имаха цел да обединят континента. Но за да се натрупат метафори, французите искат да управляват съвместно с отдадено под наем Евро-Порше, докато германците настояват за нормиране на парите за бензин. Както показва дълъг списък от кризи - от Беларус до Нагорни Карабах - двете страни не следват една и съща пътна карта.

Това не е изненадващо. Както каза бившият германски външен министър Зигмар Габриел, Франция и Германия "гледат на света по различен начин" и по този начин имат "различни интереси". Истината е, че френско-германската дивергенция е почти толкова стара, колкото и Европейският съюз пише за Australian Strategic Policy Institute, Жозеф Жоф, сътрудник от института Хувър на Станфордския университет и член на редакционния съвет на германския седмичник Die Zeit.

Това разделение затруднява настоящите френски и германски лидери - президента Еманюел Макрон и канцлера Ангела Меркел - както и техните извисяващи се предшественици, Шарл дьо Гол и Конрад Аденауер, още откакто двамата свързват ръце през Рейн преди 60 години. Те трябваше да превърнат древните врагове в доверени приятели. Но държавите не се женят. Те се подчиняват на интереси.

Когато две сили са толкова тясно свързани, въпросът винаги е кой води и кой следва? Хиперактивният Макрон със сигурност иска да управлява Европа (както всички негови предшественици в Елисейския дворец). Междувременно огорчената Меркел продължава да подчертава германските приоритети.

Настоящото разминаване също е въпрос на личности. По темперамент Макрон е противоположността на Меркел. Докато Макрон жадува за светлината на прожекторите, Меркел, известна у дома като Mutti (мама), чете от добре измислен сценарий за приемственост и предпазливост.

Това се отразява и в тяхната външна политика. Откакто спечели президентския пост през 2017 г., Макрон последователно флиртува с американския президент Доналд Тръмп, руския Владимир Путин и китайския Си Дзинпин, след което се отказа разочарован и от тримата. Франция просто не играе в тяхната лига. Меркел, за разлика от него, се държи на разстояние от Тръмп, Путин и Си.

Макрон също произнесе речта за "мозъчната смърт" на НАТО, повтаряйки описанието на Тръмп за Алианса като "остарял". Но германският канцлер ще бъде последният, който ще изключи осветлението в централата на Алианса в Брюксел. В крайна сметка НАТО гарантира сигурността на Германия в продължение на 70 години - и то със значителни отстъпки.

Най-новите френско-германски разногласия се съсредоточават в Източното Средиземноморие, където Гърция и Турция - и двете членки на НАТО - заплашват да си нанесат удари заради проучванията на газ в оспорваните води. Макрон побърза да застане на страната на Гърция, изпращайки военни кораби и самолети, докато обещаваше въоръжение. Миналия месец той бе домакин на среща на върха в Корсика с участието на лидерите на шест други средиземноморски държави-членки на ЕС, за да осигурят противовес на Турция. Германия не беше там.

Вместо това Меркел мърмори мълчаливо за "многопластова връзка" с Турция, която трябва да бъде "внимателно балансирана". Германските интереси са ясни: турският президент Реджеп Тайип Ердоган охранява турско-сирийската граница срещу неконтролиран приток на близкоизточни бежанци, които ще се отправят към Германия, ако получат своя шанс. Провокирайте го и той може по желание да отвори портите за бежанците.

След това има текущи сблъсъци между Армения и Азербайджан заради Нагорни Карабах. Макрон, Путин и Тръмп призоваха двете страни да преговарят незабавно, докато Ердоган застана на страната на мюсюлманите азербайджанци срещу християнска Армения. Германия обаче е просто "разтревожена", защото Меркел не може да си позволи да отчужди Ердоган.

След като големи части от Бейрут бяха изравнени от смъртоносна експлозия през август, Макрон се втурна към Ливан, обещавайки да организира международна донорска конференция, без да се координира с Меркел. Франция, която контролира Леванта след Първата световна война, иска да държи крака си на вратата, за да запази своето регионално влияние; Германия няма стратегически интереси там и инстинктивно отбягва от каквото и да е, водещо до ескалация. Различни интереси, различни схеми.

Германия използва практически подход към Либия, чиято гражданска война привлече Русия, Египет, Саудитска Арабия, Турция и Франция. Най-доброто, което Германия може да направи в Близкия изток, е да организира още една мирна партньорска среща в Берлин, какъвто е германският навик.

Това е само кратък списък на френско-германските външнополитически различия през последните няколко месеца. Но това потвърждава модела: Франция обича да скача, докато Германия предпочита да се отдръпне. Меркел наскоро провъзгласи "часа на Европа" в "агресивен свят". Но ако Франция и Германия не се обединят, как биха могли останалите 25 члена на ЕС?

Непреодолимата причина е структурна. Двадесет и седем не се събират с едно, независимо дали става въпрос за Русия или Беларус, където президентът Александър Лукашенко е готов да унищожи демократичното движение. Когато 27-те се опитаха да наложат санкции срещу Беларус, малкият Кипър отказа, освен ако останалите не се съгласят да накажат Турция за незаконно проучване на газ в Средиземно море.

Това можеше да се очаква. Кипър е практически руска икономическа колония, а Лукашенко е клиент на Путин. След седмици спорове Кипър най-после отстъпи. Сега ЕС ще санкционира 40 белоруски чиновници - наказание, което не дава основание на Лукашенко да си събира багажа.

ЕС е втората по големина икономическа сила в света, изпреварваща Китай, и на хартия има толкова голяма армия, колкото и САЩ. Но богатството само по себе си не те прави стратегически актьор. Ако беше така, Швейцария щеше да бъде велика сила.

Разбира се, никой европейски лидер никога няма да пропусне да се обърне към общата съдба на Европа. Но в случая с ЕС, "единството" често е противоположно на "агенция", способността да действа като цяло. Блок от 27 държави, обвързани с изискване за единодушие по въпроси, които членовете смятат за съществени, никога няма да бъде стратегически играч, защото винаги ще се ръководи само от най-ниския общ знаменател, който всички могат да приемат.

Дори ако Франция и Германия изобщо дефилират заедно, останалите няма да се подредят до тях, защото се страхуват от господството на дуета. Освен ако и докато не се слеят в Съединени европейски щати, държавите-членки на ЕС никога няма да оставят жизненоважни стратегически въпроси на управлението на мнозинството.