Многовекторната политика на Александър Вучич често се представя като стратегическа формула за автономия - Сърбия поддържа отношения с ЕС, развива контакти с Китай и Турция, не къса с Русия и демонстрира дипломатическа гъвкавост. На пръв поглед това изглежда като умело балансиране в сложна международна среда. Но когато излезем от политическата реторика и погледнем икономическата география, става ясно, че тежестта не се определя от дипломатическите формули, а от пазарите, транспорта и хората.
Фактът, който трудно може да бъде пренебрегнат, е, че България - въпреки собствените си вътрешни политически турбуленции - вече изпреварва Сърбия по ключови икономически показатели. Членството в ЕС осигури достъп до единния пазар, до структурни фондове, до инвестиционни потоци и до регулаторна предвидимост. Тази институционална рамка се оказа по-важна от краткосрочната геополитическа гъвкавост.
Сърбия, макар да бележи растеж, остава извън този формат. ЕС продължава да бъде основният ѝ търговски партньор, но страната не се ползва от пълния достъп до правилата и капиталовите механизми на съюза. Това поставя икономиката в междинна позиция - интегрирана, но не напълно.
Белград често изтъква растящата търговия с Анкара като доказателство за успешна диверсификация. Действително, стокообменът между Сърбия и Турция нарасна значително през последното десетилетие и надхвърля няколко милиарда долара годишно. Турски инвестиции в текстил, лека индустрия и инфраструктура създадоха работни места в сръбски региони с по-слаба индустриална база.
Но когато поставим този обем в регионален контекст, картината се променя.
България е не просто съсед на Турция, а по-голям и по-важен търговски партньор за Анкара в рамките на ЕС и Балканите.
Причините са структурни България е част от единния европейски пазар и е сухопътният вход на Турция към ЕС. През българска територия преминава основният сухопътен търговски поток Турция-Европа, двустранният стокообмен е по-голям в абсолютни стойности.
За Турция България има стратегическа стойност не само като пазар, а като логистичен коридор и мост към Централна Европа.
Сърбия, колкото и да развива отношенията си с Анкара, не може да замени този географски и институционален фактор.
Това поставя многовекторната политика на Белград в по-трезва светлина. Турция може да бъде важен партньор, но тя не е алтернативен център на икономическа гравитация, способен да компенсира отсъствието от ЕС.
Европейският съюз не е просто външен партньор за Сърбия. Той е естествената ѝ икономическа среда. Почти всички сухопътни търговски маршрути на страната водят към държави членки на ЕС. Коридор 10 - гръбнакът на сръбската транспортна система - не води към Пекин, а към Централна Европа и към гръцките пристанища. Сръбските камиони не пресичат океани; те преминават граници със страни от ЕС. Това означава по-ниски логистични разходи, по-кратки вериги на доставка и по-голяма предвидимост.
Освен географията идва и въпросът за мащаба. ЕС представлява пазар от 450 милиона души с висока покупателна способност. Това е среда, в която сръбската индустрия може да участва във вериги на добавена стойност - като доставчик на компоненти, полуфабрикати или крайни продукти. Интеграцията в тези вериги изисква регулаторна хармонизация, стандарти, синхронизирана митническа рамка и бърза логистика - все фактори, които ЕС предоставя.
Китай, колкото и важен да е като инвеститор, не е такъв пазар за Сърбия. Търговията е асиметрична. Пекин е преди всичко износител към сръбския пазар, а не голям купувач на сръбски стоки. Китайските инфраструктурни проекти и индустриални инвестиции носят краткосрочен ефект и символна стойност, но не осигуряват достъп до огромен потребителски пазар, сравним с европейския. Освен това разстоянието означава по-високи транспортни разходи и по-сложни логистични връзки.
Към икономическите фактори се добавя и човешкият. Сръбската диаспора е концентрирана в държави от ЕС. Паричните преводи, трудовата мобилност, образователните и бизнес контактите са европейски. Това създава естествена мрежа от инвестиционни и търговски връзки. Няма аналогична икономическа екосистема между Сърбия и Китай. Географията, миграцията и културната близост усилват европейската ориентация, независимо от политическата реторика.
Затова многовекторната политика може да бъде тактически инструмент, но не и стратегически заместител на интеграцията. Тя дава пространство за маневриране, позволява на Белград да договаря по-гъвкави условия и да демонстрира автономия. Но тя не променя икономическата реалност - че Сърбия е европейска икономика по география, логистика и човешки връзки.
Китай предлага капитал. Турция предлага регионално партньорство. Но Европейският съюз предлага екосистема - пазар, институции, стандарти и мащаб. И именно този мащаб обяснява защо държави като България успяха да ускорят икономическото си догонване след присъединяването си.
В същото време Черна гора и Албания гледат все по-уверено към ЕС. За тях регионалният пазар със Сърбия не е стратегическа алтернатива на европейската интеграция. Дори инициативи като "Отворени Балкани" не успяха да се превърнат в пълноценен икономически блок.
Инициативата "Отворени Балкани", представяна като исторически пробив в регионалната икономическа интеграция, на практика се оказа проект с повече политическа реторика, отколкото измерими резултати. Срещите на върха бяха многобройни, декларациите - амбициозни, а обещанията - внушителни: свободно движение на хора, стоки, услуги и капитали между Сърбия, Северна Македония и Албания. В реалността обаче регионалната търговия не отбеляза качествен скок, граничните режими не се уеднаквиха в степента, която беше обещана, а бизнесът продължи да се сблъсква със същите административни и митнически препятствия.
Слабостта на инициативата беше структурна. Тя не предложи нова институционална рамка, а се опита да дублира принципи, които вече съществуват в рамките на Берлинския процес и споразуменията на CEFTA. Липсата на обвързващи механизми, отсъствието на наднационален регулаторен инструментариум и политическата несигурност в региона доведоха до това, че "Отворени Балкани" остана повече политически символ, отколкото икономически инструмент. Дори вътре в участващите държави проектът не се възприемаше еднозначно, а в Босна и Херцеговина, Черна гора и Косово инициативата срещна открит скептицизъм или дистанциране.
В крайна сметка проектът не успя да се превърне в реален икономически катализатор. Нито привлече значими нови инвестиции, нито създаде нова регионална производствена динамика. С нарастващата европейска интеграция на Албания и въпреки блокиралия преговорен процес на Северна Македония с ЕС, фокусът постепенно се измести към Брюксел. Така "Отворени Балкани" остана пример как политическата енергия и медийният шум не са достатъчни, ако липсва структурна дълбочина и ясно институционално бъдеще.
В по-широк исторически план инициативи като "Отворени Балкани" бяха възприемани от част от анализаторите като опит на Александър Вучич да възроди - в модифициран и икономически формат - логиката на регионалното обединение от времето на Титова Югославия. Без да се говори открито за политическа федерация, идеята за зона на свободно движение, координация на политики и икономическо сближаване напомняше за модела, при който Белград беше естественият център на тежестта на една по-широка балканска конструкция. Разликата е, че днес този център не разполага нито с институционалната рамка, нито с геополитическата легитимност от епохата на Студената война.
Но времето на Югославия е безвъзвратно отминало. За мнозина на Балканите споменът за федерацията не носи носталгия, а травми - от разпада, войните от 90-те години, санкциите и икономическата катастрофа. В държави като Хърватия, Босна и Херцеговина, Косово, а дори и в Северна Македония, всяка инициатива, която изглежда като възстановяване на регионална конструкция с доминираща роля на Сърбия, се посреща с подозрение. Историческата памет остава силен политически фактор.
Затова опитът за символично възраждане на югославския модел в икономически вариант среща структурни ограничения. Днешните балкански държави виждат своето стратегическо бъдеще не в регионален блок с център Белград, а в интеграция с Европейския съюз. ЕС предлага институционална стабилност и достъп до пазар, докато всяка регионална конструкция без европейска рамка неизбежно буди въпроса дали не възпроизвежда старите асиметрии.
В крайна сметка въпросът не е дали многовекторността работи. Тя работи като инструмент за баланс. Въпросът е дали тя може да замести структурната сила на единния европейски пазар. Досегашните икономически показатели показват, че не може.
Един от най-дълбоките и екзистенциални проблеми пред Александър Вучич остава въпросът за Косово - тема, която се превръща в стратегическа дилема без лесен изход. За ЕС нормализирането на отношенията с Прищина е ключово условие за напредък по пътя към членство, а на практика това предполага фактическо или формално признаване на реалността на косовската държавност. За сръбската вътрешна политика обаче подобен ход носи огромен риск - Косово остава централна част от националния наратив и идентичност. Така Вучич е поставен между две противоположни логики: европейската интеграция изисква компромис, но вътрешнополитическата легитимност зависи от отказа от такъв компромис. Именно в тази точка многовекторната стратегия достига своя предел - тя може да отлага решението, но не може да го избегне.
USD
CHF
EUR
GBP
