Имаше време, когато настоящият държавен глава не беше на всички българи, не беше и надпартиен.

Георги Първанов си беше социалист. И като такъв беше против НАТО. Логично продължение на политическите му пристрастия тогава беше запазването на военния ни арсенал, дори и само напук на Атлантическия пакт.

БСП, под натиска на лидера си Първанов, прие на 40-ия си конгрес атлантическите ценности, а самият той, вече като президент на България, поведе страната към заветното членство.

Но защо са му точно днес българските подводници, когато сме на прага на НАТО, въпреки призивите на очертаващите ни се съюзници да ги нарежем?

Логично е да се предположат поне няколко мотива в позицията на българския президент.

Първи - по-скоро експертен.От две подводници, в движение е само едната. Поддържането й не струва много скъпо и с нея може да се тренират екипажите на десетината катера, които имаме за борба с подводни лодки.

Втори - по-скоро невероятен. Както сме на прага…, до Прага има време и не се знае какво може да се случи.

Трети - донякъде логичен. Да не поставя вицето си в ролята на Кавалджиев. Знайно е отношението на о.з.генерал Марин за унищожаването на българското оръжие.

Четвърти - сякаш набиващ се на очи. Президентът е гузен за премахването на ротационния принцип за назначаването на началник на Генералния щаб на българската армия, където след Михов трябваше да дойде флотски офицер. И на оповестената пред медиите, като среща на президента с тримата кандидати за военния пост, а всъщност с предрешен финал, Георги Първанов трябваше да даде нещо на контраадмирал Петър Петров.

Ами, ако ред идваше на сухопътния генерал Кирил Цветков? Щеше ли Първанов да се обяви и в защита на СС-23?