Бих започнал с един популярен анекдот. Влязъл човек в общината и се отправил в стаята, където го упътил пазачът.
След като почукал и чул "Влез!", отворил вратата и се озовал срещу служител, седнал на бюро. Върху него се мъдрели две табели. На едната пишело „Тук не се пуши", а на другата - „Рушвети не приемаме".

Посетителят се сепнал и примирено рекъл: „Извинете станала е грешка, идвам защото имам голям проблем, но явно съм се объркал". Чиновникът ведро го възпрял: „Ама за къде бързате? Щом имате проблем - махнал едната табелка от бюрото си - да запалим по цигара!"

„Но проблемът ми е много сериозен" - въздъхнал човекът, след като всмукнал от тютюна.
„Тогава - служителят махнал и втората табелка - ще трябва да помислим заедно за приемливо решение!"

Горният анекдот, като всяка гражданска сатира, се опира на реалния живот. Според мен тази история преди всичко е била истински случай, след което е станала обект на българския фолклор.

Причината е една - общинската и държавната администрация работят по закони и правила, които дават възможност за различното им тълкуване и прилагане.

Като водещ двигател, разбира се, стават чиновниците, които не са мотивирани нито с подходящо заплащане, нито с контрол върху дейността им. Те са оставени да оперират в сектор, който ги превръща във „важни особи", призвани да решават, или не, съдбата на обикновените граждани.

Повечето от тези служители са убедени, че са вечно на тези постове, що се отнася до комуникацията с обикновените посетители. А иначе са напълно наясно, че там са временно и следва да използват активно времето, което им е отредено.

Те не се свенят да си поискат допълнително възнаграждение за изпълнение на служебното им задължение. Никога не се обиждат, ако инициативата е от другата страна или ако го правят, то е само театрална постановка.

Същевременно хората, които предлагат подкупи са наясно, че без стимулирането или мотивирането на чиновниците са обречени на забавяне или тотално нерешаване на възникналите им проблеми.

Колкото и да не им се иска, те разбират, че има два начина и винаги „вторият" е работещ.

Въпросът стои „колко и кога?". Защото има служители, които предпочитат да получат подкупа предварително, а по-късно са в състояние да не изпълнят поетия ангажимент.

„Клиентите" могат в друга ситуация да се окажат и получаващи, а не даващи. Всеки гражданин разбира, че зависи от житейската ситуация - може да бъде в едната или другата форма на корупцията, защото това е терминът, който се използва при даване или получаване на подкуп.

Не случайно в нашата история и живот е влязла фразата „Дайте ми на мен Солунската митница..." Новата следва да стане: „Нека поема разпределянето на европейските фондове".

Постепенно от общини, държавна администрация, митници, КАТ и други, това явление влиза в употреба в болници, институти, университети, училища...

В съвременна България, така наречената мотивация си пробива печална слава при възлагането на обществените поръчки, при набавянето на стоки и материали за едни или други, включително и частни предприятия.

Чрез подкупи се постига назначаване на служители, записване в детски градини и редица други. Както се вижда сериозни нарушения има при усвояването на финансовите инжекции от Брюксел.

Трудно е да бъдат изброени всички форми на даването и вземането. Факт е, че корупцията сериозно е навлязла в българския обществен живот.

Слуховете, а те много пъти почиват на истината, са че и най-висшите държавници са се „омаскарили".

След тях идват министрите, депутатите, кметовете, шефовете на различни служби.
Важно място заемат полицаите и катаджиите.

Разбира се и в това мрачно явление има йерархичност. „Големите риби" получават тлъстите рушвети. За останалите остават трохите.

Ясно е, че най-добри платци са шефовете на престъпните групировки, управителите на фирми, които се движат по ръба на закона и хора, които могат да получат сериозни облаги от подаването на пликче с пари.

Ясно е, че това явление не може да се изкорени защото съществува хилядолетия. В нашия живот ще продължи да си битува, въпреки приказките на политиците и призивите от билбордовете, който знае нещо да се обади на определен телефон.

Няма досега в България осъден за подобно провинение. Има само вестникарски шумотевици, завършвали в последващите дни с тотално забравяне на огласения случай.

Разбира се, че човек може да откаже получаването или даването на подкуп. Такива случаи има безброй.

Не всички, които работят са корумпирани, но въпросът е как си възпитан в семейството, в каква среда си расъл и в каква си попаднал да работиш.

На места, където подкупите са задължителни, колективът никога няма да търпи честен служител. Има хора, които пък считат, че тези които са ангажирани с проблемите им получават заплати и са задължени да извършат дейността, за която получават възнаграждение, поради което никога и при никакви обстоятелства няма да бъдат склонни да дадат рушвет.

Такива са обречени, в много случаи, да не получават полагаемата им се услуга в срок и качествено.

И накрая един въпрос към МВР - след „пропялите" негови служители за политически и полицейски чадъри над наши и чужди бандити, опериращи у нас, за което още няма официално становище на ведомството.

Защо всички служби на КАТ работят така, че да се създават условия за подкупи - контрол на трафика, издаване на документи, регистрация на МПС, получаване на актове и други и други?