„Интересите на Русия в отношенията със Сирия съвсем не са тъждествени на интересите на Русия в сирийския конфликт. Москва съвсем спокойно може да си позволи да изгуби режима на Асад."

Това твърди директорът на института за политически анализи в Москва Александър Шпунт - професор във висшето училище по икономика, в статия на сайта на израелския „9-и канал" (www.9tv.co.il).

Авторът е шеф на Източноевропейското бюро на телевизията, също така е бил ръководител на проекти в предизборните кампании на Владимир Путин - 2000, 2004, и на Дмитрий Медведев -2008.

През 2009 стокооборотът между Русия и Сирия е $702 милиона и това може да ни ориентира в „невоенния" дял от търговията между двете страни. През същата година по данни на митническата статистика външнотърговският оборот на Русия е $469 милиарда.

Следователно Сирия заема в него малко повече от десета част от процента (0,14%).
Широко дискутираните в пресата военни договори при внимателен прочит изглеждат нищожни. Днес между Москва и Дамаск има действащи контракти във военно-техническата област за $3,5 милиарда. На пръв поглед не е малко - към началото на 2012 целият портфейл поръчки на „Россоборонэкспорт" (а компанията държи над 80% от целия оръжеен износ на Русия) е $33-35 милиарда - десета част е сирийска.

Тук се появява едно „обаче": Дамаск не плаща - от 2006 Сирия е платила едва милиард долара от предполагаемите по договорите $5,5 милиарда. При все че година по-рано - през 2005 - Москва й опрощава $10 милиарда именно в замяна на гаранции за нови оръжейни поръчки.

Експертите от авторитетното Jane's Report стигат по-далеч и отбелязват, че от военната търговия със Сирия Русия търпи преки загуби от недоизплатени печалби на платежоспособните арабски оръжейни пазари. Така Путин няма икономически мотиви да се бори за оцеляването на режима на Асад.

И политически мотиви няма. Президентът Башар Асад не е президентът Мадуро, Моралес или Чавес. Режимът в Дамаск никога не се е позиционирал като съюзник на Русия, още по-малко като съюзник в противостоенето на Москва срещу САЩ и Запада.

Преди събитията от 2011 Сирия в доста по-голяма степен е ориентирана към Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив: политическата надстройка, обединяваща „монархиите в Залива" - Катар, Саудитска Арабия, ОАЕ, Оман, Бахрейн и Кувейт. Обяснението е много просто: делът само на две от тези страни - Саудитска Арабия и ОАЕ - във външнотърговския оборот на Сирия е тройно по-голям от този на Русия - съответно 15,1 и 4,9%. Монархиите осигуряват приток на инвестиции в сирийската инфраструктура и туризъм, което, предвид техните ресурси, изобщо не ги затруднява.
Като резултат по отношение на всички арабски преврати преди 2011 позицията на Дамаск е идентична с позициите на държавите от Съвета - съответно: диаметрално противоположна на мнението на Путин и Русия.

Естествено, от началото на сирийския конфликт ситуацията се промени, но дори неизкушеният наблюдател би забелязал: Асад доста сдържано реагира на усилията на Москва за спасяването на режима му - липсват емблематични изявления на благодарност, няма ги характерните за арабския свят масови „демонстрации на дружба" пред руското посолство. Явно режимът на Асад залага повече на това, че ще се споразумее с монархиите от Залива, отколкото на това, че Русия ще спре военната операция на Запада. Всичко това предизвиква натрупващото се неодобрение в Москва.

Военното значение на пункта за материално-техническо осигуряване на корабите на руския ВМФ в Тартус също така е доста силно преувеличено. Преди всичко това не е военна база, както погрешно я определят. Там няма оперативни съединения на флота. Няма базирана авиация - няма дори условия за приемане на самолети. Няма военни, само цивилен персонал. Няма хотел за моряците, където биха могли да починат на брега - при престоя в порта екипажите остават на корабите.

„Руският" Тартус представлява два нестационарни 110-метрови плаващи кея (според някои източници - един, другият е демонтиран и изваден от експлоатация), няколко склада и ограда. „Пунктът в Тартус няма стратегическо значение. Корабите от оперативното съединение на ВМФ в Средиземно море могат да попълват запасите си в порт Лимасол", заявява в края на юли пред арабски медии заместник-министърът на външните работи на Русия Михаил Богданов. Той потвърждава, че вече действа споразумение, според което съдовете на руския военен флот имат право да влизат за зареждане в кипърското пристанище.

Русия вече напусна подобни на Тартус пунктове за снабдяване на флота, включително и в региона: остров Сокорта - Йемен, Сплит - екс Югославия (Хърватия), Сфакс - Тунис, Мерса-Матрух - Египет, Тобрук - Либия. Закрити са и африканските бази за зареждане в Дахлак - Етиопия, и Конакри - Гвинея. Това обаче по никакъв начин не се отразява на реализирането на концепцията за глобално присъствие на ВМФ в Световния океан.

Още през 2001 - в началото на първия си президентски мандат - Путин подписва „Морска доктрина на Руската федерация за периода до 2020", която предвижда принципа за пълна автономия на действие на корабите във всяка точка на акваторията на Световния океан. И за десет години руският флот се научи да се справя без брегово снабдяване. Така е в Северния и Южен Атлантик, в южните води на Тихия и в Индийския океан - няма причини това да не се случва в доста по-елементарното от гледна точка на логистиката на флота Средиземно море, още повече предвид договора с Кипър.

Всичко това ни позволява да направим обосновано предположение - спасяването на режима на Асад не е мотив, който е определящ за политиката на Владимир Путин в сирийската криза.

Ако вземем предвид усилията и готовността на Путин да понася сериозни загуби, то тук ключови в случая може да бъдат само вътрешнополитически мотиви - всякакви външнополитически ще имат твърде висока цена.

Няма политик, който да си позволи да пренебрегне рейтинга си в очите на избирателите. Част от тях обаче му обръщат внимание само в предизборни кампании, като гледат на периода между две такива като време за реализиране на лични планове, без оглед на гласоподавателите. Друга част са сензитивни към амплитудите в рейтинга през цялото време (причините за единия и другия модел поведение винаги са чисто лични).
Путин се отнася към втората. Дори днес, когато изградената от него система би издържала какъвто и да е срив на доверието към личността и дейността му, без да доведе до властова криза, той много внимателно следи амплитудите в него.

Успешната и ефективна външна политика винаги е била фундаментална за одобрението на работата на Владимир Владимирович. Само две седмици след изборите през април 2012 „Левада-центр" провежда допитване, с което се опитва да разбере между другото и с какви надежди свързват руснаците завръщането на Путин в Кремъл. 67% разчитат на позитивно засилване на външнополитическите позиции на Русия, едва 15% са скептиците. Което показва, че на международната карта залагат дори онези, които не са гласували за новия стар президент. Показателно е например, че надежда за подобряване на икономика са изразили едва 45% от респондентите.

Цифрите означават, че властта се е възстановила от нокдауна във външната политика, получен през март 2011. Тогава при гласуването на резолюция 1973 на Съвета за сигурност на ООН за Либия стопанинът на Кремъл по онова време Медведев разпорежда да не се упражнява правото на вето. Дмитрий Анатолиевич банално е преметнат от САЩ, когато при визитата си в Москва вицепрезидентът Джо Байдън устно гарантира, че става дума именно за осигуряване на забранена за полети зона във въздушното пространство на Джамахирията, а не за бомбардировки на НАТО в подкрепа на противниците на Кадафи.

През 2011 за Путин Кадафи не е по-близък, отколкото Асад през 2013. Но Путин добре е научил урока. За първи път от десет години през март 2011 доверието към управлението (а в Русия това означава лично към Владимир Владимирович) тръгва надолу именно поради възприемането на външната политика от руснаците като провалена и несъответстваща на интересите на Русия.

„Кадафи разбра, че Русия няма друга роля и функция, освен на пощальон на Запада", отбелязва през онзи март немският политолог и дългогодишен директор на центъра за Русия и Евразия към немския Съвет по външна политика Александър Рар. Не само той, но и путинските избиратели го забелязват. И за първи път за три години на Путин му се налага да се дистанцира от външната политика на действащия президент, като определи резолюция 1973 като „дефектна" и я сравни с призив за кръстоносен поход. Това до някаква степен му позволява да отклони недоволството на хората, но и поставя под съмнение собственото му решение да се откаже да се кандидатира през 2008 в полза именно на Медведев.

Либийският шамар се превръща за Путин в криза на доверието вътре в страната, на Медведев му коства издигането за втори президентски мандат.

Путин може да си позволи да загуби Сирия. Дори да си позволи отслабване на позициите в Съвета за сигурност по международните въпроси - едва ли в Русия някой дори малко разбира от тази материя, още по-малко са онези, които биха го забелязали - предвид мощната пропагандна машина в ръцете на властта.

Но като политик Путин при никакви обстоятелства не може да си позволи външната му политика да изглежда в очите на страната подобна на елцинската или горбачовската: слаба, неефективна, несамостоятелна. За него това би било политическа катастрофа, зачеркване на резултатите от двайсетгодишно политическо лидерство. Заради възстановяването на статута на гражданин на велика световна държава избирателят прощаваше на Путин много, почти всичко - толкова тежка бе травмата, оставена от Горбачов и Елцин.

Именно успешната външна политика на Владимир Владимирович се отбелязва от най-много анкетирани от ВЦИОМ (Всероссийскийцентр изучения общественого мнения) през октомври миналата година - 45%. Дори мирът в Северен Кавказ получава по-ниска оценка - 34%.

Няма връщане на Русия в ролята й на велика държава - във вида както го разбират руснаците, няма и успешен политик Владимир Путин. И икономиката, и борбата с корупцията, и мирът в Кавказ, и преодоляването на глобалната криза: всичко това или не работи в полза на Путин, или е незначително, за да остане той в очите на нацията държавникът, възродил страната.

И това именно е главният ключ към стъпките на Русия в сирийската криза.