Показнòто „учителски събор” на вицепремиера на просветата и на много други неща Кунева, събуди асоциации доста далеч от разбиранията за възрожденски дух, с каквито претенции бе свикан. Хибрид между конгрес от началото на 80-те на миналия век (ръководни кадри, поздравителни адреси, помпозни речи, високопарни фрази, тезиси, бурни аплодисменти, преминаващи в овации), рок-концерт на застаряващи звезди, готови да халтурят срещу съответна сума, несмешно комедийно шоу, конкуриращо най-лошите образци в жанра, предизборен митинг по никое време.

И една (не)волна грешка в „превода” – министърът обеща на даскалите не 10-процентно увеличение на трудовото възнаграждение – както схванаха отначало присъстващите на високия форум – а свободна борба за него. Борба без правила, чужда на олимпийските принципи. Защото малко странно звучи работодатели и синдикати да играят в един отбор. Но „реформата” на Кунева не изключва дори подобни абсурди.

След събора остана нелепото усещане за 12 хиляди души, събрани в „Арената”, за да бъдат статисти на моноспектакъл на министър Кунева с неколцина гост-изпълнители. Защото – логично – в такъв формат диалог е невъзможен. Поставяне и обсъждане на наболели въпроси за бъдещето на образованието – още по-малко. И едва ли някой се съмнява, че не това бе целта на масовата сбирка.

„Когато толкова много учители на България са в една зала, това, което политиците трябва да направят, е да застанат мирно, да ви погледнат в очите и да ви чуят.” Тази красива фраза изрече президентът Плевнелиев, който в заника на първия си и последен мандат зачести да открива и приветства разнокалибрени форуми. Не застана мирно – това не му се отдаваше и като върховен главнокомандващ. Не ги погледна - гледането в 12 хиляди  чифта очи е трудно занимание, особено като си под прожектора. И – разбира се - не чу учителите. Не ги чу и ресорният им началник. Просто на тях не им бе дадена думата (освен на избраните – 8 броя).

"Трябва да има диалог между учители и ученици, между училището и държавата.” Умна мисъл на Кунева. Или просто пожелание, което не се сбъдна. На събора станахме свидетели на монолог на държавата – в лицето на министъра, на предварително подготвени казионни слова на учители (напомняме – 8), а учениците въобще останаха някъде в периферията. За което ще стане дума нататък…

Но имат ли основание да се сърдят съборяните? Разбира се, че не. Не само защото получиха обещание за увеличение на заплатите (Ама друг път!), гарантирани 10 ½ заплати при пенсиониране (Не бе ли казала вицеколегата на Кунева – Бъчварова, че служителите трябва да се стимулират докато работят, а не при излизане от системата?), повече пари за класен ръководител, покриване на транспорт, квалификация и т.н, и т.п.

За да е пълна радостта на целокупното учителство или поне на представителна му извадка, министърът на просветата обяви, че водещи цели на ведомството ще са учителят да е в центъра на образователната система и системата да се отвори за нуждите на обществото. Което отново показва пълното й неразбиране за същността и предназначението на същата тази система.

Дали все пак ученикът не трябва да бъде центърът? За когото форумът като че ли забрави. Дали неговите знания и компетенции след излизане от училище не са гарант за онази същата национална сигурност, за която говорй Кунева. И дали ако обществото, към което ще се отваря просвещението, има нужда от стругаро-фрезисти, арматуристи, фризьорки и маникюриски, трябва да спрем да „произвеждаме” филолози, ботаници, химици, музиканти, архитекти?

МОН се наема и с тежката задача да повиши квалификацията на учителите. Но точно около събора хит в мрежата стана името на българския класик от Жеравна, изписано от млада учителка в Кърджалийско като „Йофкоф”. Коригирано след забележка, че се пише с В на „Йовкоф”. И въпросът не е как този човек е назначен в училище, как преди това е завършил (!) висше образование, а как въобще се е промушил през цедилото на приемния изпит. И ако това е фрапиращ случай, то общо низкото ниво на подготовка на учителите днес не е тайна. А вечният началник на учителския синдикат Янка Такева призна, че вузове в страната пускат с дипломи за „вишо” субекти, които не знаят прилично български.

Съборът бе запознат с един стряскащ момент в закона – всяко училище, всеки клас – с възможност за собствен учебен план. А в „иновативните” училища учителите ще могат да променят до 30 на сто от съдържанието. Но тази свобода (зам.-министър Стаматов), която щяла да позволи и часове за надграждане (преди да надградим все пак трябва да изградим, но това е друга тема) на знание, неизбежно ще изправи възпитаниците на тези „самостоятелни” школа пред Дамоклевия меч на зрелостните изпити. Които все още отговарят на държавните образователни изисквания – единни за всички, а не на учебните планове, родени в средищното училище в Подгумер, например. Всъщност за новите образователни стандарти на МОН на събора не стана реч.

Пропусната бе ролята и на националния инспекторат към кабинета – нещо като образователен ДАНС, и мястото на училищните обществени съвети, където образователният процес ще бъде контролиран от родители – в голямата си част пристрастни, в по-голямата – некомпетентни. Да не говорим за най-спорния момент – преобразуването на стотици училища, което ще доведе до свиване на един клас – 8-ият, и неизбежно до съкращения на учители.

Така в шеги и закачки отминаха четирите часа, които уж възраждат Възраждането сред българското учителство. Форум натруфен, помпозен, на който думата „пари” – и то в бъдеще неопределено време, а не „просвета” бе доминираща.

Никой от ораторите не си позволи да изрази и грам съмнение по закона, който ще се изсипе на главите на ученици, учители, родители след малко повече от месец. И който вероятно още в първите дни на новата учебна година ще се наложи на ход да бъде доизкусуряван. Защото крие толкова подводни камъни, че е по-скоро вреден, отколкото полезен. Но с ремонтите на току що приети закони и на току що построени магистрали по времето на ГЕРБ сме свикнали.

„…Да бием звънеца, че учителите са гръбнака на реформата и те са тези, които държат в ръцете бъдещето ни", заяви Кунева.  Кой знае защо обаче след четиричасовото шоу, гръбнакът на реформите си тръгваше от „Арената” леко прегърбен. Вероятно от непосилната тежест на благините, които му вещае новият образователен закон. А в ръцете си държеше не бъдещето, а брошурката с разяснения по закона и недоядения сандвич, раздаван на влизане. В ушите му не звучеше тържествено биене на училищен звънец. По-скоро тъжен камбанен звън за поредната провалена реформа.