Мащабна миграция от Източна Европа през VI-VIII век е променила дълбоко генетичния състав на населението в големи части от Централна и Югоизточна Европа и е била основен фактор за разпространението на славянските общности и езици, показва мащабно изследване на древна ДНК, публикувано в списание Nature.

Международният екип, ръководен от Йоша Грецингер и учени от Института "Макс Планк" за еволюционна антропология, е анализирал геномни данни от 555 древни индивида. Сред тях са 359 души от археологически контексти, свързвани със славянския период, започващи още от VII век. Данните са сравнени с генетичната информация на повече от 11 500 съвременни европейци.

Резултатите показват мащабно придвижване на хора от Източна Европа между VI и VIII век. Според авторите генетично предполагаемата изходна зона се намира в широк регион между източната част на Балтика и северозападното Черноморие, източно от Висла. Учените подчертават, че поради липсата на достатъчно древни ДНК проби от самия предполагаем изходен район засега не е възможно той да бъде определен с по-голяма географска точност.

На някои места демографската промяна е била изключително голяма. Изследването оценява, че около 93% от местния генетичен фонд в района на Полша и Северозападна Украйна е бил заменен от генетичен компонент, свързан с пристигащите от Източна Европа славямски групи.

За Източна Германия делът е оценен на около 83%, а за северозападната част на Балканите - на приблизително 82%. В долината на Волга и Ока промяната е била около 65%.

Тези резултати дават силни аргументи в дългогодишния научен спор дали разпространението на славянската култура и езици през ранното Средновековие е било предимно резултат от масови миграции или от постепенно културно и езиково приобщаване на вече съществуващото население.

Според авторите данните категорично показват, че големи движения на население са играли централна роля. Те обаче не подкрепят модел на пълна и еднаква подмяна на населението във всички региони. На много места новодошлите са се смесвали с местните общности, като степента на това смесване е била различна.

Особено ясно това личи на Балканите, където генетичният принос на местното население е останал значително по-голям, отколкото в Полша или Източна Германия. Изследването установява също, че смесването между новодошлите и местните хора не е било изразено предимно чрез единия пол - не се откриват доказателства за систематично преобладаване например на пристигащи мъже и местни жени.

Генетичният профил на ранносредновековните групи, свързвани със славянското разселване, също се оказва сложен. При опростен двукомпонентен модел около 71% от произхода им може да бъде свързан с популации, близки до балтийските групи от бронзовата епоха, а около 29% - с по-южен компонент, обогатен с наследство от ранните европейски земеделци. Авторите предупреждават, че реалната демографска история почти сигурно е била по-сложна от подобен двукомпонентен модел.

Следите от тази миграция остават ясно различими и сред днешните европейци. Най-високи нива на т.нар. славянски период генетичен компонент се откриват сред населението на Украйна, Беларус и Полша, а значителен дял е установен и сред други славяноезични народи.

Интересен пример е Източна Германия. Съвременното немскоезично население на Саксония носи приблизително 40% от този генетичен компонент, докато при лужишките сърби - славянско малцинство, живеещо в същия регион - делът достига около 88%, приблизително колкото сред съвременните поляци.

Учените отбелязват, че генетичните данни съответстват на археологическите хипотези за разпространението на раннославянската материална култура от райони източно от Висла. Движението на хора започва през VI век и постепенно достига Централна Европа, Балканите и части от днешна Русия.

Проследяването му обаче е затруднено от една характерна особеност на ранните славянски общества - широко разпространената практика на кремация. Тъй като изгорените останки обикновено не позволяват извличане на достатъчно древна ДНК, генетичните следи на миграцията стават значително по-видими едва когато между VIII и X век в различни райони започва по-често погребване на неизгорени тела.

Според изследователите резултатите не означават, че разпространението на славяните може да бъде обяснено единствено чрез миграция. Наред с мащабното придвижване на хора важна роля са играли смесването, асимилацията и възприемането на нови езици и културни модели от местните общности.

Изводът на авторите е, че голямата трансформация в Централна и Източна Европа през VI-VIII век е била едновременно демографска, културна и езикова - и че движението на реални човешки популации е било много по-мащабно, отколкото допускаха някои от по-старите модели за постепенно "славянизиране" на местното население.