Тази седмица съдебната хроника бе белязана от три дела - в известна степен знакови за българската действителност от последните години. Като такива, показателни и за българската съдебна система.

-Сергей Кичатов получи 12 години затвор за убийството на Юрий Кутепкин. Убийството стана през пролетта на 1999 година.

-За пореден път започна отначало делото за убийството на Ангел Димитров - Чората и пет години след самия инцидент адвокатите поискаха нова експертиза, тъй като по делото имало само една.

-Една баба, убила по ужасяващо непредставим начин четиригодишната си внучка, получи присъда от доживотен затвор.

Трите дела нямат някаква причинно-следствена връзка помежду си, освен това че съдебните заседания съвпадат по време и че са представителна извадка - „мили родни картинки", ако посегнем към хумора на Елин Пелин.

За да бъде съдебната картинка пълна, трябваше да има само и едно заседание с болни адвокати или подсъдими свидетели по случая Маргините и едно заседание за пиян шофьор, убил на пътя двама /трима/четирима.

Затова пък си имаме операция „Октопод", която е продължение на „Наглите", която пък е началото.

До тук - за МВР - само адмирации - значително количество задържани с доста тежки обвинения и доста закани - за тежки присъди, за сериозни разкрития, действа се активно навсякъде в страната. Вечерните новини дори не могат да поберат целия екшън сюжет.

Трите дела от тази седмица обаче няма как да не направят всеки един българин също доста скептичен. Делото за пияната баба продължава три години, делото Чората - от 2005 година, делото Кутепкин се точи от 1999 година (да не говорим за това, че убийството на Луканов бе 1996 година, а делото за него - някак неясно, с отменени присъди, бе прекратено).

Можем да прибавим - делото срещу Маргините е от 2005 година. Има и още: делото срещу Брендо - 2007 година, случаят Сапард (Марио Николов) - от края на 2006 година (в Германия съпричастните по същото престъпления отдавна забравиха, че са осъдени).

Все периоди, на които би завидял всеки един сапунен сериал, мечтаещ за максимално дълголетие на синия екран.
Сравнението би било добро, ако разбира се не ставаше въпрос за тежки престъпления, разбили съдбите не на един или двама.

Към това изброяване могат да се прибавят и разни други, все още неразкрити случаи - разстрелите на фигури с прякори, но няма да ги изброявам, а само ще напомня за случая в Пазарджик - Белнейски, който все още тежи - на полиция, на прокуратура, и тъй като институциите нямат съвест, затова тежи на съвестта на българите.

И въпреки че новината за обявената присъда за убийците на Борилски - след 10 годишно разтакаване - прозвуча гръмко, след въздишката на облекчение, идва следващата глътка въздух - предстои обжалване - можем да гадаем - за съставите, инстанциите, годините.

Така че, всичките тези полицаи, спецслужби, с маски и без маски, натруфени с оръжие, операции по градове, села и паланки, съгласувани и едновременни, тайни и явни, официални и неофициални срещи между ръководството на силовите структури, сигурно не се напразни. Но...

Ако сега започне едно разтакаване по съдебни зали, представяне на болнични листа и смяна на съставите, обикновеният български гражданин най-малкото ще се обърка, а след време и ще забрави - обвиненията, а и самите престъпления. (Колко хора помнят наистина случаят Кутепкин - Кичатов, а и да се върнем до убийството на Луканов).

В очите на средностатистическия българин, който не е адвокат, съдия, прокурор, висш полицай или съдебен репортер, всички тези дела се превръщат в една безкрайна развалена приказка - например диаболистична версия на „1001 нощ".

Което пък означава, че настоящите операции на МВР и ГДБОП с течение на времето се превръщат в „прах в очите".