Посещението на Жозеп Борел в Москва потвърди окаяното състояние на европейската външна политика, която няма стратегия и насоки. Като се започне от Германия, държавите-членки трябва да мислят отвъд собствените си национални интереси, пише "Карнеги Европа".
През последните четири години Европейският съюз имаше рядък шанс да започне да действа стратегически. Тогава президентът на САЩ Доналд Тръмп, който демонтира американското глобално лидерство, презираше ЕС, НАТО, трансатлантическите отношения и многостранните институции.
Това можеше да бъде такава възможност за европейците да се опитат да запълнят международната празнина, създадена от администрацията на Тръмп. Вместо това те я пропиляха. Изглежда, че предпочитат да критикуват, ако не и да се подиграват, на администрацията на САЩ - вместо да мобилизират европейска обществена подкрепа зад изграждането на по-стратегическа външна политика на ЕС. Това бе опитът на френския президент Еманюел Макрон, но не успя.
Посещението на върховния дипломат на ЕС Жозеп Борел в Москва на 4-6 февруари потвърди това окаяно състояние на европейската външна политика. Окаяно, защото липсват стратегия и насока. Повечето държави-членки, особено Германия, имат слаб интерес да дадат на Борел властта, от която се нуждае, за да създаде силна външна политика. Неговите предшественици бяха в същата слаба позиция, която се поддържа в европейските столици.
Нищо чудно тогава, че блогът на Борел, написан след завръщането му от Москва, беше самозащитен. Той се постара да оправдае посещение, на което няколко държави-членки вече се противопоставиха. Сравнявайки своя блог със самоувереното, отчасти снизходително изявление на руския външен министър Сергей Лавров показа как най-добрият европейски дипломат пътува до Москва с празен куфар.
След посещението, което включваше "агресивно организирана" съвместна пресконференция, последвана от руското експулсиране на трима дипломати от ЕС, Борел написа, че "руските власти не искат да се възползват от тази възможност за по-конструктивен диалог с ЕС. Макар и да не е напълно неочаквано, това е за съжаление. . . и ще трябва да се справим с последствията."
Но Москва знае какво иска от ЕС: отношения, които се основават на взаимоотношения с всяка държава-членка поотделно - точно по този начин тя например провежда своята външна, икономическа и търговска политика спрямо Германия.
За разлика от това, ЕС и държавите-членки - заедно - не знаят какъв диалог или отношения искат с Русия. Позицията на Германия е особено озадачаваща.
Като лидер на най-важната държава в ЕС, германският канцлер Ангела Меркел има правомощието да предостави на Европа тази външна политика, от която тя се нуждае изключително много. Но Меркел не е стратег. Ако беше, тя би могла да използва Северния поток 2, газопроводът, изграден между Русия и Германия, като лост срещу Москва.
Тази липса на стратегическо мислене няма да се промени при администрацията на американския президент Джо Байдън, която вече се движи бързо на външнополитическия фронт. Вместо това и отново се отнася за Германия, ще се промени само след като Берлин направи скок от защита на националните интереси към защита на европейските интереси и даде на съюза властта, от която се нуждае, за да проектира силна обща външна политика. Политика, която съчетава интереси с ценности.
Всъщност, дори в рамките на ЕС, Германия прави обратното. Меркел би могла да упражни своето значително влияние в Европейската народна партия (ЕНП), политическия блок в Европейския парламент, който представлява консервативни партии, за да изгони управляващата партия "Фидес" в Унгария.
Да, "Фидес" е суспендирана, но все още е в ЕНП. И все пак вредата, която нейният лидер, унгарският премиер Виктор Орбан, нанесе на унгарската демокрация, баланс, медиите, академичната свобода и гражданското общество от 2010 г. насам, макар и да се измъкне от всичко това, подкопава ценностите и интересите на ЕС. Страни като Полша и България сега знаят, че и те могат да се измъкнат, като подкопаят върховенството на закона и продължат държавната корупция.
Тази неспособност за колективна защита на интереси и ценности в ЕС има последици за външната политика. Това е добре дошло за Китай, Египет и Русия - за да назовем само няколко - чиито лидери признават слабостите на ЕС като отсъстващ външнополитически играч. Това им позволява да преследват собствените си интереси с отделни европейски правителства.
Въпреки цялата "дълбока загриженост" относно присъдата на руския опозиционер Алексей Навални, или опита за убийството му с отровно химическо вещество, или руските кибератаки срещу германския парламент, или заплахите на Китай да наложи ембарго на страните от ЕС, които открито критикуват неговите действия по отношение на демокрацията в Хонконг, или репресиите в Беларус, отговорите на Европа не са дори наполовина адекватни.
Фактът, че лидерите на институциите на ЕС не са успели да се противопоставят на форума 17+1, в който Пекин се среща редовно с група от страните от Централна и Източна Европа и Балканите, за да популяризира своите политически и икономически интереси, е отличен пример за успеха на Китай и политика за "разделяй и владей" в Европа.
Също така е идеален пример за това как дванадесетте държави-членки на ЕС, участващи в този формат, хвърлят ценностите на ЕС на вятъра. Що се отнася до защитата на основните ценности, това още повече затруднява Брюксел да се справи с Пекин - както показва неотдавнашното споразумение за инвестиции между ЕС и Китай, ценностите няма да бъдат обвързвани.
Нищо от горното не улеснява ролята на Борел.
Към края на своя блог той пише: "Заключвайки се зад стените и призовавайки другите от безопасността на тази позиция няма да донесе по-голяма сигурност на ЕС ... трябва да се изправим пред предизвикателства, включително да се срещнем с други в тяхната домашна среда, точно когато се развиват негативни събития..."
Той има право. Но със сигурност това означава дипломация, оборудвана със стратегия, която съчетава ценности, общи интереси и цели. Досега националните интереси в Европа не позволяваха това да се случи и трудно да се види бъдеща промяна.
USD
CHF
EUR
GBP
