Народното недоволство срещу вече бившия киргизски президент Бакиев ескалира изведнъж. Дори в южните части на страната, смятани за негова крепост, накрая се появиха тълпи от протестиращи, които не му дадоха възможност да провежда публичните си мероприятия и по този начин да демонстрира реална власт и обществена подкрепа.

Явно той и най-близките му роднини и приятели наистина са докарали киргизите до просешка тояга, щом като този иначе толкова търпелив народ тръгна на кървав бунт срещу президента, когото само преди 5 години постави на най-високия пост по абсолютно същия начин.

Тогава гледахме същите сцени в репортажите от Бишкек и слушахме същите обвинения, само че срещу Аскар Акаев. Той и членовете на неговото семейство, както и най-близкото му обкръжение, вършеха същите безобразия и също така издевателстваха над народа си.

Когато доведените до отчаяние киргизи се вдигнаха на бунт, привилегированото семейство едвам успя да се спаси в Москва. Там Аскар Акаев стана действителен член на Руската академия на науките, вероятно заради проведения от него и обкръжението му успешен „социологически експеримент", установил границата на търпението на киргизския народ!

Сега лицемерно призовава по руските медии за „свободни избори" в родината си и ги определя като условие за развитие на отношенията между Киргизстан и Руската федерация.

Изобщо, по този начин се държат всички някогашни номенклатурни кадри на ЦК на КПСС, докопали се до властта в средноазиатските бивши съветски републики. Много от тях готвят децата си за наследници на високите постове и някои дори успяват - президентът на Туркменистан Курбанкула Бердимухамедов е незаконен син на предшественика си Сапармурад Ниязов - „Туркменбаши".
А синът на Аскар Акаев беше женен за дъщерята на Нурсултан Назарбаев - несменяем президент на съседен Казахстан. Впоследствие двамата млади се разведоха - явно не са се разбрали кой е по-велик.

Всъщност, младата дама сериозно се спряга за наследник на баща си на президентския пост в Астана. Така или иначе, ангажиментът на казахското ръководство към родствения киргизски народ остава и именно казахски дипломати посредничиха за разрешаване на кризата и предотвратяване на гражданската война.

В крайна сметка именно Казахстан даде политическо убежище на досегашния президент на Киргизстан.

Той междувременно отказа същото предложение от беларуския президент Александър Лукашенко. Явно е преценил, че от съседната страна по-лесно ще управлява имотите си, които остават в родината му и до които новите управляващи няма да успеят да се доберат. Това е и същността на компромиса - да напусне официално поста си, за да запази поне част от състоянието си.

Той (компромисът) за щастие беше постигнат и бяха предотвратени възможните ожесточени сблъсъци между Севера и Юга на страната, както и с националните малцинства - узбеки, таджики и други. В началото двата клана не желаеха да отстъпят властовите си позиции и да се оставят да ги управляват другите -  от съседния регион.

Разделението на страната изглеждаше неизбежно, ако изхождаме единствено от вътрешнополитическата ситуация. Защо обаче това не стана?

 

Трябва преди всичко да се има предвид стратегическото геополитическо положение на Киргизстан. Страната е изключително богата на водни ресурси и в това отношение съседите й са зависими от нея.

Ако някой ден се сбъдне мрачната прогноза на руския президент Дмитрий Медведев за превръщането й във втори Афганистан, в южния съсед Таджикистан могат да умрат от жажда.

Източният съсед - китайска провинция Синцзян (Кашгар) преживява труден период. Там местните мюсюлмани се борят за независима  държава, основана на Шериата. Освен това, от Китай именно чрез Киргизстан проникват многочислени наркобанди, които се разпръскват из цяла Средна Азия и влизат в кърваво съперничество с клетките на „Ал Кайда" (също занимаващи се с наркотрафик). А последните са създадени практически навсякъде, където са налице радикализирани ислямски общности.

При едно евентуално разпадане на Киргизстан, в двете нови квази-държави неминуемо ще се установят последователи на Осама бен Ладен, които са жестоко преследвани в съседните бивши съветски републики и в споменатия Снцзян (Кашгар). Тоест, тази територия ще се превърне в база на „Ал Кайда" и ще дестабилизира цялата пост-съветска Средна Азия.

Така неимоверно ще се разшири зоната, намираща се извън контрола на световната общност, която ще генерира ислямски тероризъм. От Пакистан до Турция и от Руската федерация до Индийския океан ще имаме налице „дар ал ислям" (дом на исляма).

Трябва да се има предвид, че киргизите изобщо не са фанатични последователи на Аллах, както например съседите им таджики и узбеки. Ислямът в случая можеше да стане символ в борбата между двата клана - северния и южния. Местното  трудолюбиво и простодушно мюсюлманско население инстинктивно се държи за религиозните морални и социални норми (силно ерозирани за 70 години съветска власт), които крепят тамошните общества.

Зеленото знаме на Пророка обаче щеше да се превърне в центростремителна сила за последователите както на Курманбек Бакиев, така и на Роза Отунбаева. Това, че последната е жена и че и двамата са бивши активисти на КПСС изобщо нямаше да им попречи да манипулират народа и да хвърлят Киргизстан в хаос и кървави междуособици с непредвидими последствия.

Точно това обаче не можеха да си позволят да допуснат великите сили - Руската федерация и САЩ. Не е случайно, че тази държава е единствената в света, където има и руска, и американска военни бази.

Близостта на Афганистан принуждава Москва и Вашингтон към сътрудничество. Затова, колкото и да е неприемливо за руснаците американското военно присъствие „под меките тъкани на Русия" (по израза на президента на руската Академия за геополитически проблеми генерал-полковник Леонид Ивашов), те няма да се престарават в опитите за закриването на базата в Манас.

Обратното означава нарастващи трудности във войната на коалиционните сили в Афганистан срещу талибаните. От това руското военно и политическо ръководство няма никаква полза. Напротив сега за Кремъл е изключително удобна ситуацията, когато някой друг „вади кестените от огъня".

До преди една седмица руските печатни органи, специализирани в армейската тематика - „Красная звезда" и „Независимое военное обозрение" редовно злорадстваха, когато талибаните успяваха да взривят някой полски „Росомак" с екипажа му (бойна машина на пехотата, полско производство), а споменатият вече генерал-полковник Леонид Ивашов ги коментираше с определението за Полша като „Анти-Русия".

След историческото руско-полско помирение тези коментари естествено ще изчезнат, но разбира се за Москва този е по-добрият вариант, в сравнение с 80-те години на ХХ век, когато в Афганистан загиваха руски момчета.

Ако обаче в Киргизстан нещата бяха тръгнали на зле, алтернативата беше руската армия да влезе като умиротворител и да дава жертви. Затова, макар че Путин и Медведев се изказваха критично за Бакиев, поради корупционните практики и най-вече поради продължаването на договора за базата в Манас, го търпяха през последните 5 години и щяха да продължат да го търпят още дълго, ако не се беше оказало, че киргизският народ е на друго мнение.

Според близкия до Кремъл руски историк и политолог проф. д-р Вячеслав Никонов (внук на Вячеслав Молотов) в етнически нееднородния Киргизстан както киргизите, така и малцинствата - узбеки, таджики, руси, са рязко отрицателно настроени срещу досегашното управление и едниственият изход за страната е преодоляването на етно-религиозните различия и изграждането на солидарно общество.

В сегашната ситуация и Русия, и САЩ нямаха друга алтернатива освен със съвместни усилия да запазят гражданския мир в Киргизстан. В противен случай последствията щяха да бъдат наистина непредвидими.