Правителството се радва на завидна подкрепа от Народното събрание, ще каже някой, след като 130 депутати отхвърлиха първия вот на недоверие срещу второто издание на управленската гарнитура на Борисов. И ще направят сериозна грешка.

Защото съвсем не доверието, уважението, високата оценка или пък внезапно избликналата любов към кабинета и неговия здравен министър заведе ръчичките на народните избраници към бутона „против”. Единствено страхът. Че ако излязат веднъж от уютната къщичка на едноименния площад с паметника пред нея, втори път няма да припарят вътре. Освен в дните на отворени врати. И дори ракетата-носител Борисов този път няма да помогне. Нито на реформатори, нито на патриоти, нито на абевейци, за демократичните центристи без цензура – дори не говорим.

И именно мотивът за политическото оцеляване на всяка цена превърна дебатите и гласуването (съвсем без дебат) на недоверие към кабинета от най-действен опозиционен парламентарен инструмент в безподобен фарс.

Всъщност, след като това Народно събрание, вещо направлявано от председателя Цачева, успя да опошли до безобразие другия гарантиран от Конституцията механизъм за обуздаване на нездравите практики на правителството – парламентарния контрол, какво да ни учудва, че и вотът е на ниво на кръчмарски скандал. Та отношението на премиера и подопечните му министри към петъчното препитване е толкова пренебрежително и унизително за парламентаризма, че е чудно как още има мераклии да задават въпроси, на които обикновено не получават вразумителни отговори.

Парламентаристите не разбраха, че искането на недоверие не е начин да си премерят амбициите, да си кажат какво ги боли или сърби, да наплюят другарчето. Вотът е място за дебат, за аргументи, за идеи за оздравяване на болния проблем. А че здравеопазването е един от най-съсипаните сектори не подлежи на коментар.

Но от парламентарната трибуна чухме всичко друго, но не и конструктивни изказвания. Опозицията не успя да запази спокойствие, вероятно изнервена от предизвестения изход от тази битка. Д-р министър Москов демонстрира ужасяващата наглост на един провален политик и бездарен управленец, който обаче е уверен в своята – засега – недосегаемост.

Работодателите на народните представители не можаха да чуят (ако въобще са слушали) смислен аргумент защо този министър трябва да си отиде. Не само защото по време на обсъждането председателят Цачева дръпна шалтера на т.нар. обществени медии, а защото аргументите бяха заменени от нерви, пюнки, пот.

А в петък – между две Let it be-та – националното радио срамежливо с едно изречение оповести резултатите от гласуването. Парламентаристите не снизходиха да позволят на народонаселението да чуе поне задължителните обяснения на отрицателен или положителен вот. Ще го изтърпим – щом се примирихме, че Радиото предава само резултатите от родното футболно първенство…

Но защо д-р министърът трябва час по скоро да си отиде, хората добре разбират - когато отидат в аптеката, поликлиниката, болницата. Когато чакат линейка. Не го разбират само онези, от които зависи продължаването на агонията.

Българският парламентаризъм отдавна е престанал да се ползва с онзи авторитет, който би трябвало да имат едни представители, които все още по навик наричаме „народни”. Няма да е преувеличение да кажем, че всеки един от 240-те – без изключение – поне веднъж грубо е изневерил на предизборните си обещания. Едва ли има такъв, който не е натискал копчето в защита на лобистки интереси, по партийна повеля, а не по съвест. А новата политическа мода, наложена от реформаторското прет-а-порте - „управляваща опозиция”, девалвира понятието парламентаризъм окончателно.

А после се чудим, че премиерът не си дава труда да се отбие до Народното събрание, дори когато му клатят кабинета. От дистанция проследи и избора на неговото реформаторско протеже за просветен министър. Въобще напоследък Борисов ходи до Брюксел по често отколкото до Банкя. Все едно не сме парламентарна република, а се намираме в режим на пълномощията.

Кабинетът „Борисов 2” резонно оцеля. И парламентът ще оцелее – доказано е, че от срам никой в тази сграда не е умрял. Но колкото и да се държат за властта, избраниците на народа не бива да пропускат, че избори рано или късно ще има. И по делата им ще бъдат съдени. А делата им засега не им гарантират блажено депутатстване до пенсия.

Защото избирател бави, но не забравя.