Турция прелива от самочувствие поради успехите си в най-различни сфери, а премиерът Ердоган го раздава визионерски.

Но най-важният въпрос по повод изборите в неделя е не дали той ще спечели, а какво ще направи след това, коментира "Дойче веле".

Когато Партията на справедливостта и развитието /ПСР/ на премиера Ердоган дойде на власт преди 9 години, Турция приличаше на днешна Гърция: икономиката беше разсипана, политическата класа - дискредитирана, МВФ диктуваше политиката, а съседите преливаха от подигравки и съжаление. Когато ПСР и лидерите й - все верующи мюсюлмани, бяха избрани през 2002 година, противниците им предупреждаваха, че страната ще се превърне във втори Иран. Днес, 9 години по-късно, турската икономика расте със скорост, която кара европейците да бледнеят от завист. ПСР въдвори и стабилност, непозната до преди; страната е кандидат за членство в ЕС, пример за подражание в региона и глобален играч.

Не е странно следователно, че Ердоган с право се надява на трета поредна изборна победа в неделя. Турция все още не е станала радикално-мюсюлманска държава, както предричаха мнозина, а напротив - отвори се повече към света, творчеството разцъфтя в нов ренесанс, който кара нацията да прелива от самочувствие, в което я надминава само един: самият премиер Ердоган. И точно в това се състои проблемът: Ердоган демонстрира качества, които подклаждат съмнения дали той е човекът, който може да гарантира по-нататъшното демократизиране на Турция.

Ердоган е обладан от самовъзхищение, вероятно лесно обяснимо за политик, който толкова дълго няма сериозен съперник, и който на всичкото отгоре успя да "подреже крилцата" на почти свръхестествено силния си враг - армията. Едно време ПСР се крепеше на широка коалиция от обществени групи, докато сега премиерът постепенно става все по-непримирим към критиците, заобикаляйки се само с хора, които одобряват всичко, което върши. Все по-често се проявява и авторитарният му стил - например когато с едно щракване на пръсти разпорежда да съборят паметник, който не му харесва.

Ердоган често оставя впечатлението, че вече е провел достатъчно реформи, но това е заблуда. Турската демокрация отбеляза напредък, но целият този напредък и цялата стабилност, икономическият бум и порасналото външнополитическо влияние на страната стоят на глинени крака, докато не се премахнат старите авторитарни структури.

Ердоган го раздава визионерски: щял да прокопае втори Босфор, да изгради нови градове, да подари на Турция нови атомни централи. Но що за сила е това, която се изчерпва с изливането на бетон?!  Днес, когато истински модерните неща се създават в сферата на образованието и интернет - а тъкмо тях Турция все още поверява в ръцете на цензорите, защото консерватизмът на ПСР идеално приляга на репресивния характер на стария апарат.

Ердоган се отрази добре на Турция, но не защото демокрацията му беше заложена генетично, а защото беше аутсайдер. Той разчупи авторитарната система и така помогна на християните, на гърците, арменците и кюрдите да получат нови свободи. Сега обаче самият той е част от системата и съществува опасност да се аранжира с нея.

Сега се поставят жалоните за бъдещото развитие на Турция, а те са съдбовни: защото от тях зависи дали Турция ще се помири с кюрдите и дали ще придаде демократичен корсет на бъдещото си развитие - с помощта на нова конституция, която да замести основния закон, писан от превратаджиите.

Изборите в неделя ще са интересни не заради въпроса дали Ердоган ще спечели. Това и без друго е ясно. Интересно е дали ще получи мнозинство от две трети, което да му позволи да създаде собствен проект за нова конституция. Подобно нещо едва ли е желателно, като се имат предвид амбициите на Ердоган да въведе президентска система на управление - а това е последното, от което Турция се нуждае. Ако имаме повод за оптимизъм, то е заради това, че Турция измина дълъг и важен път, а нейните граждани често доказваха през последните години, че притежават повече зрял разум, отколкото всичките си политици.