Към края на годината можем да си позволим малко емоционалност и сантиментализъм. И да се запитаме – дали електрическите ни крушки ще премигнат за част от секундата в полунощ – на връх Нова година. И дали тази част от секундата можем да я възприемем (ако разбира се сетивата ни реагират) като едно малко тъжно, но очаквано, нежелано, но предопределено сбогуване (казано в контекста на сантименталността).

На границата между две години е редно да се мислят и възприемат нещата откъм тяхната символна стойност. Има ли някакво знамение във факта, че точно в тези ничии часове, когато един период от битието ни си отива, за да го замести неизвестността на бъдещето, започва изпълнението на една програма, донесла толкова спорове, обвинения и заклинания – спирането на част от блоковете на АЕЦ-а ни.

Като символ на какво може да бъде възприет този отдавна известен факт. И дали този край на 1 и 2 блок е начало за нещо друго. Редно е да се запитаме добре ли ще започне 2003 година – да извадим везните и започнем да слагаме от двете им страни - спазването на дадената дума срещу евентуалните лишения, перспективите за благосклонност от страна на европейските ни приятели срещу чувството за слабост и бедност, носещи единствено липсата на доводи, така необходими за една “маса на преговори” и т.н, и т.н

Тази част от секундата трябва да ни напомни и за още нещо, което ни е известно отдавна. Че бавно и постепенно ще навлизаме в пространства и общности, където важат законите за взаимното съобразяване, но които специално за нас ще означават – поне през първите десетина години - че съобразяващите ще сме ние.

Народът го е казал – “срещу ръжен не се рита” и тъй като новогодишните празници са “населени” с много обреди, обичаи и фолклор, нека да приемем дръпването на атомния шалтер, като съществена част от следколедните “мръсни, погани дни”.