Дни преди изборите за Европейския парламент (ЕП), германският канцлер Ангела Меркел и председателят на Европейската комисия (ЕК) Жан-Клод Юнкер поотделно, но последователно разкритикуваха национализма. Страховете и съображенията на двамата са свързани с това, че на предстоящия евровот се очаква силно представяне на популистките и националистически партии. Като основен адресат на последните от европейския елит се възприемат формациите на Луиджи Ди Майо и Найджъл Фараж (5Star"s group + Brexit Party) и тази на Матео Салвини и Марин льо Пен (Еuropean Alliance of People and Nations).

Да оставим настрана въпроса, че популизмът в Европа далеч не се изчерпва от споменатите формации, доколкото към тях спокойно можем да добавим и радикалното поведение на групите около зелените (Greens - European Free Alliance) или това на комунистите (European United Left - Nordic Green Left). Впрочем прави лошо впечатление, че представителите на Европейската народна партия (ЕНП), каквито са и настоящият шеф на ЕК, и германският канцлер, инвестират повече време в санкциониране на десния популизъм, но са много по-мълчаливи и по-мързеливи, когато стане дума за проявите на левия такъв.

Да се абстрахираме и от това, че за самите популисти няма по-добра реклама от тази Жан-Клод Юнкер да излезе и да говори срещу тях.

Проблемът тук е друг и той е двояк.

Един път, никой не допринесе за избуяването на десния популизъм в Европа в такава степен, в каквато това направи идеологическото отстъпление на ЕНП. Това е синдромът на "сивите коалиции", в режима на който партията си сътрудничеше протяжно със социалдемократите от S&D или с либералите от ALDE.

Втори път, за многобройните и дълбоки проблеми на ЕС вина носят не националистите, а по-скоро системните партии. Тъй като откакто съществува Европейският съюз под формата, в която го познаваме, отговорни за процесите в него са партиите от статуквото, а не популистите (обикновено заради маргиналната тежест на последните). Още повече, че популистите могат да правят бели, но не могат да направляват процеси (Найджъл Фараж и Brexit са класически примери в това отношение).

Затова ако политици от естаблишмънта на ЕС днес размахват едрия показалец, който адресира вина, то този пръст трябва да се обърне към собственика на ръката. Ако в градината наместо розите се появят плевелите, виновни са не бурените сами по себе си, а тези, които са имали отношение към процеса на торене, засаждане и напояване. Така и в ЕС днес отговорни са градинарите, а не културите, които никнат импровизирано.

По такива и сходни причини, настоящите избори за ЕП ще са трудни и сложни за мейнстрийм партиите - за център-дясната ЕНП и за център-лявата Progressive Alliance of Socialists and Democrats (S&D). Според прогнозните данни на Politico, които сумират числата на националните изследвания в отделните държави, ЕНП ще загуби на този вот около 48 места, а S&D - около 40.

Отново според изданието, партиите от центъра (т.е. ЕНП, S&D и либералите от ALDE, плюс представителите на партията на Еманюел Макрон) все пак ще имат мнозинство в следващия парламент, макар и изтъняващо (около 395 мандата). Формациите, ситуирани вдясно от центъра, ще имат около 210 мандата. Тези, които се позиционират вляво - около 119.

Ако тази прогноза удържи в рамките на изборния ден, то това ще означава няколко неща.

Първото е, че е налице проевропейско мнозинство в рамките на следващия състав на ЕП. Но неговият път минава през още от същото - формиране на т.нар. Grand Coalition или това, което по-горе определихме като "сива коалиция"- такава между ЕНП, социалдемократите и либералите.

В подобна коалиция обаче влиянието на ЕНП ще е по-слабо, отколкото е сега, включително заради вероятното включване на либералите на Макрон към тази конфигурация. Разбира се, като пречка за осъществяването на такъв сюжет трябва да се отчита известното напрежение между германските християндемократи и партия на френския президент "En Marche!" (колизията между немската и френска визия по отношение на това на колко скорости трябва да се развива ЕС). От друга страна обаче, ЕНП вече има хронология на сключване на управленски коалиции и със социалдемократите, и с представителите на либералите, към които кръжи и към момента Макрон.

Вторият извод, които можем да направим на базата на данните на Politico, e, че въпреки проевропейското мнозинство, което ще може да се сключи в и около центъра, то този център все пак изтънява (намалява негова широчина). В допълнение, и вдясно, и вляво от него се надигат сили, които имат потенциала след време да "залеят" същия този център.

Голямата драма на ЕНП в тази ситуация е, че след изборите партията ще бъде изправена пред това да избира дали да сключи проевропейска коалиция (със силите от център-лявото пространство - S&D и либералите) или да осъществи про-дясна такава (с британските и полските реформатори, френските националисти и италианските популисти). Разбира се, с оглед на реториката на ЕНП, е много трудно да си представим втория вариант като релевантен (а за него може да не стигнат и мандатите).

Създаването след изборите на голяма проевропейска коалиция, в която ЕНП ще съществува като един от двата/трите фундамента, ще има обаче два неприятни ефекта за партията. Първият е, че това ще обезличи ЕНП допълнително (с данъчните тежести на социалдемократите, регулациите на Макрон, половото инженерство на либералите и еко-фундаментализма на зелените). Вторият е, че изолацията на партиите вдясно от ЕНП ще допринесе за тяхната по-нататъшна радикализация (и това, което днес е настинка, утре може да се превърне в грип).

Основният проблем на ЕНП обаче като все пак първа политическа сила дори не са числата и цифрите. Основният проблем на партията е, че нейните представители не успяха да обяснят на европейските граждани, че проблемите, които либералите създадоха пред ЕС, няма да бъдат разрешени от националистите.