News.bg започна поредица, представяща мащабно изследване на доктора по социология Теодор Дечев, посветено на особени форми на социално насилие, породени от икономическите кризи и сътресенията на пазара на труда

Конфликтът в "Cellatex" слага началото както на поредица от действия, които са окачествени като „социален тероризъм", така и на съответната дискусия във Франция „за или против" подобни радикални действия. Тази дискусия не е прекъснала и до ден днешен, като по-късно ще й отделим много по-сериозно внимание. Сега, изцяло в контекста на описаните събития, само ще маркираме някои основни акценти.

На първо място, относителният успех на работниците от „Cellatex" се дължи на изключително остри заплахи. Вече цитирахме мнението на Michel Wieviorka, че действията на служителите във фабриката „не е нищо по-малко от терористично изнудване". Оценката е дадена не от някой доморасъл политолог, който си изкарва хляба чрез поръчкови изявления по медиите, а от един от най-солидните авторитети в областта на съвременните социални конфликти и на тероризма.

По-точно, роденият на 23 август 1946 г. в Париж, Wieviorka е социолог, който работи над проблемите на насилието, теорията на социалната промяна, социалните движения, тероризма и расизма. Той е ученик на друга френска научна знаменитост - на самия Ален Турен и в момента е един от тези най-популярни учени във Франция, които там наричат „публични интелектуалци".

Заедно с Ален Турен и François Dubet, Michel Wieviorka развива метода „intervention sociologique". Той го прилага при изследването на агресивни, „войнстващи" социални движения, между които и на антиядреното движение във Франция. Също така, той е директор на Centre d'Analyses et d'Interventions Sociologique (CADIS) и на École des Hautes Etudes en Sciences Sociales, създадено от Ален Турен през 1981 г.

Wieviorka е основател и главен редактор на списанието за социологически дискусии  „Le Monde des Debats", а заедно с Georges Balandier издава „Cahiers internationaux de sociologie".

Странното е, че извън Франция той далече не е така популярен. Към датата на конфликта в „Cellatex" едва три негови книги са преведени на английски език, при положение, че той е един твърде плодовит и много интересен автор.

Международната популярност на Wieviorka рязко нараства след безредиците във френските предградия през 2005 година. Неговите експертни анализи и публични изяви му донасят избора за президент на International Sociological Association за мандата 2006 - 2010 година.

За меродавността на мнението на Michel Wieviorka за ситуацията около „Cellatex", както и за вълната от актове на социален тероризъм, която ще я последва до наши дни, свидителства и фактът, че той е първият учен получил много престижната награда за социологически изследвания „Amalfi" точно заради книгата си „Société et terrorisme" (Wieviorka Michel, Société et terrorisme, Paris, Fayard, 1988. Има и английско издание - The Making of Terrorism, Chicago, University of Chicago Press, 1993.), издадена през 1988 година.

Едновременно с това, той е и задълбочен изследовател на синдикалното движение, което още повече повишава тежестта на неговата оценка. (Тук се откроява съвместния му труд с Ален Туреен и François Dubet - Alain Touraine, François Dubet, Michel Wieviorka, Le movement ouvrier, Paris, Fayard, 1984. Има и английско издание - The Working - Class Movement, Cambridge, Cambridge University Press, 1987).

По време на конфликта в „Cellatex", фронталната атака със заплаха за предизвикване на екологична катастрофа успява изцяло. Затова и цитираната от Michel Husson оценка на ученика на Ален Турен, че става дума за терористична заплаха е напълно еднозначна. (Виж: Husson Michel, Social terrorism breaks out in closure disputes, European Industrial Relations Observatory on - line, Id: FR0008186F, 28.08.2000, http://www.eurofound.europa.eu/eiro/ , текстът е свален от Интернет на 20 август 2007 г.)

Това, че границата на стандартния протест е премината е ясно и на самите работници, които правят всичко възможно да потулят подробностите след края на сблъсъка. След като си осигуряват исканите обезщетения, работниците започват в един глас да твърдят, че всичко е било блъф, че не е имало никаква подготовка за взривяване на резервоари и опасни агрегати във фабриката. Всичко било измислено за да се принудят работодателите и собствениците да преговарят.

Всъщност, когато схватката в предачната фабрика започва, нещата изглеждат по съвсем друг начин - заплашително и апокалиптично. Работниците категорично отхвърлят предложението на префектурата, силно токсичните химикали и опасни вещества да бъдат превозени на сигурно място извън територията на завода. Префектурата се аргументира с желанието си да осигури безопасността на живеещите наоколо граждани, но работниците са безкомпромисни. Те заявяват в очите на представителите на държавата, че „щом тяхната сигурност не е осигурена, нека и другите да се почувствуват несигурни".

Този стил на преговаряне се приема възторжено от троцкистките политически фракции във Франция, както и от анархо-синдикалистите. (Виж в: 2000: Cellatex chemical plant occupation. (An account of a group of 153 sacked Cellatex chemical workers in France who won a massively improved redundancy struggle, albeit with some misguided tactics) http://libcom.org/history/2000-cellatex-chemical-plant-occupation ).

Когато сблъсъкът приключва със споразумение, работниците веднага заявяват, че не е била сглобявана никаква детонаторна мрежа и нищо не е било подготвяно за взривяване. В крайна сметка, властите се опитват да внушат, че случаят е приключен и всичко трябва да се забрави.

По-паметливите веднага напомнят, че освен заплаха за взривяване е имало и заплаха за изливане на над 50000 литра сярна киселина в течащата покрай завода река. Още повече, че според официални източници са излети 3500 литра, за да се направят собствениците, работодателите и държавата по-склонни да преговарят. Нещо повече, според някои източници от средите на анархо-синдикалстите са излети 5000 литра, за да е сигурно, че хората ще видят оцветената с индикативна течност сярна киселина да се носи надолу по течението.

Работниците се опитват да обърнат и това на шега, като с наивно изражение заявяват, че излятата от тях сярна киселина „била „капка в океана" в сравнение с обичайните действия на този изключително враждебен към околната среда завод". Те изобщо не се посвеняват да заявят, че на 1 юни същата година персоналът на завода неволно е изпуснал в околната среда някъде между 10000 и 65000 литра сярна киселина.

Логическото противоречие в дадените от работниците данни се открива незабавно. В завода по време на конфликта има на склад 56000 литра сярна киселина. Трудно е да се повярва, че малко преди това неволно са изпуснати ... 65000 литра. Не е трудно да се разбере, че и двете числа - и 10000, и особено 65000 са мека казано раздути.

Когато на 17 юли 2000 г., предумишлено са изляни 3500 литра сярна киселина, това се разбира от всички и властите са вдигнати по тревога. Чудно как, случайното изпускане на 10000 литра на 1 юни 2000 г., не е било забелязано от никого!? Да не говорим, какво би предизвикало изливането на 65000 литра сярна киселина в градската рекичка ...

Хората, които познават обстановката във фабриката в Ардените свидетелстват, че преди да се стигне до сблъсъка от юли 2000 г., работодателите са пожертвали инвестициите за подобряване на спазването на екологичните норми, само и само да задържат работните места в очакване на подходящ купувач на фабриката. Замърсяванията на околната среда от предачната фабрика са често явление, но ударното изливане на 56000 литра сярна киселина би довело до невиждани поражения.

Тезата, че сблъсъците в „Cellatex" са „обикновен блъф" е удобна и за работниците, и за властите. Тя обаче не издържа никакъв критичен анализ. Случилото се е резултат на много остра реакция на работниците, за които загубата на работните места съвсем не е само въпрос на пари. Достатъчно е да си спомним размера на получените обезщетения и преквалификация, за да се съгласим, че другата страна на въпроса е не по-малко  важна. А тя е, че загубата на работата за работниците във Франция и други подобни високо развити европейски държави е и дълбоко емоционален въпрос. Преминаването в редовете на базработните за тях означава понижаване на социалното им положение и действа крайно потискащо на психиката им.

Освен това, кризата във фабриката избухва точно тогава, когато страната се тресе от еуфорчични изявления на политическия и на стопанския елит за стремителен икономически възход. И тук ни се налага да се съгласим с изследователя Michel Husson, че „усещането на тези работници е било, че икономическото възстановяване на Франция минава покрай тях. Те работят в свиващи се сектори, в заводи със старо технологично оборудване, в региони с висока безработица. Когато всички около тях празнуват подновяването на икономическия растеж, те се чувстват измамени. Освен това, те усещат, че са изчерпали всички традиционни начини на протестно действие". (Виж в: Husson Michel, Social terrorism breaks out in closure disputes, European Industrial Relations Observatory on - line, Id: FR0008186F, 28.08.2000, http://www.eurofound.europa.eu/eiro/ , текстът е свален от Интернет на 20 август 2007 г.).

Особено важно е последното изречение - изчерпани са всички традиционни начини на протест. Забъркана е адска смес от чудовищния стрес от загубата на работните места, от чувството, че са измамени от собствениците, които се опитват да „разкулачат" завода, за да изкарат от него възможно най-много, без да си дават особен труд в менажирането и от постоянното напомняне, че уволнените от „Cellatex" са абсолютни неудачници - навсякъде другаде във Франция хората се къпят във вълните на растящите икономически показатели.

Естествено, невнимателното боравене с адската смес довежда до това тя да гръмне по най-драстичен начин. Затова и оценяването на случая като „социален тероризъм" не е преувеличение или стремеж към търсене на бомбастични формулировки. Съвсем скоро случаят ще бъде последван и от други, за които ще стане дума след малко. И ще продължат заплахите за взривяване на токсични вещества на склад, на резервоари с газ, на ацетиленова станция. Ще има напълно сериозни заплахи за опожаряване на машинния парк и на технологичната екипировка. Ще има и ултиматуми с условията, при които няма да има експлозии и пожари. От където и да се погледне, става дума за терористични актове.

И тук е мястото да се подчертае, че за разлика от ВСИЧКИ други случаи на терористични актове, при които властите категорично отказват да преговарят с извършителите, при „социалния тероризъм" подходът е съвсем различен. Година след година, наблюдатели и изследователи ще регистрират неудържимия стремеж на властите да преговарят и да посредничат при случаите на терористични заплахи, на задържания и отвличания на работодатели в условията на остри индустриални конфликти. И което е най-важно, на извършителите на „социалния тероризъм" и на „социалното насилие" никой не им търси сметка.

Както ще видим по-нататък, не само в случая с „Cellatex", но преобладаващото положение е след терористичните заплахи и респективно - насилнически действия, страните да преговарят и да стигат до споразумения. В такива преговори се ангажират представители на държавата и на работодателите от най-висок ранг.

При работниците представителството в много случаи не се осъществява от традиционните им говорители - синдикатите, които в много случаи се оказват изолирани и игнорирани ако не през цялото време, то поне докато премине масовата истерия, довела до съответния акт на „социален тероризъм" или на „социално насилие". И ако впоследствие синдикатите понякога успяват да се включат в преговорите, то при взимането на решение за окупация, при отправянето на заплахи, при актовете на разрушаване на фабрично имущество, те просто изобщо нямат думата.

Станалото в „Cellatex" детонира поредица от събития през 2000 година, за която могат да се използуват всички любими метафори - „ефектът на доминото", „верижна реакция", „спирала на насилието" ... Примерът е даден и незабавно се намират последователи, при това не по-малко войнствено настроени.

На 13 април 2000 г., известната пивопроизводителна компания „Heyneken", собственик на пивоварната "Adelshoffen" в  Schiltigheim до Страсбург, обявява че смята да я затвори. Закриването на предприятието в Schiltigheim по онова време би довело до закриването на 101 работни места. Естествено, конфликтът между работниците и собствениците не закъснява. Първият сблъсък става шест дни по-късно по време на заседание на работническия съвет на 19 юли 2000 г. Работниците окупират пивоварната и отправят заплаха, че ще вдигнат във въздуха резервоарите с газ.

Окупаторите връчват на мениджърите на пивоварната документ, наречен „вътрешен ултиматум" (!), в който се заявява, че ако предприятието бъде закрито, резервоарите ще бъдат взривени. Като всеки ултиматум и този има срок за отговор и той е следващият ден - 20 юли 2000 г.

Между мениджърите и окупаторите започват преговори и срокът на ултиматума е удължен с още три дни. След това, мениджърите успяват да убедят работниците да оттеглят ултиматума си, след като се съгласяват да бъде свикан работническият съвет на цялата транснационална компания.

Терористичната заплаха сякаш отминава, но на 24 юли 2000 г., напрежението отново ескалира. Работниците излизат на главната улица, където изливат 21000 литра бира. Междувременно текат интензивни преговори.

От „Heyneken" предлагат да заплатят на работниците компенсации с общ обем от 88 милиона тогавашни френски франка. От Компанията предлагат персоналните компенсации да варират от 75000 франка до 330000 франка. Най-ниската оферта е за тези, които ще останат на други работни места в рамките на компанията, а най-големите са за тези, които ще отидат на борсата на безработните. Компанията обаче не отстъпва от искането си предприятието да бъде затворено на 1 септември 2000 г.

Заплахите за взривяване на на общоопасни съоръжения във Франция не спират. Почти по същото време работниците в стоманолеярната "Forgeval" във Валенсиен (Valenciennes) заплашват да взривят ацетиленовата станция в завода. Тя захранва „само" 15 пещи. Това е един от редките случаи, когато в ролята на главен преговарящ се явява полицията, която успява да усмири работниците и впоследствие се сключва споразумение между синдикатите и работодателите.

Пак през „горещото лято" на 2000 година, работниците в шивашката фабрика „Bertrand Faure" в Nogent-sur-Marne (236 на брой) въстават срещу намеренията на компанията да прехвърли производството на покривала за автомобили в Тунис. Работниците заплашват да запалят шевните си машини. След едноседмична стачка, съчетана с най-сериозни заплахи, на 2 август 2000 г., започват преговори. Работниците приемат плана за обезщетения, предложен от работодателите. Той включва инвестиции в преквалификация и компенсации, които варират от 17 до 23 месечни заплати за всеки от работниците.