Защо в София може да се стигне до балотаж?

Ако на местните избори в София се стигне до балотаж, това ще е прецедент. Всеки път десницата е печелила столицата на първи тур, откакто изобщо има десница след продължителния период на комунистически тоталитаризъм. Сега обаче сякаш за първи път има интрига. На какво се държи това? Има няколко възможни причини.

Разцепление на дясното

Най-вероятната на пръв поглед причина е тази, че десницата е разделена най-малко на две - на управляваща и на опозиционна. Управляващата е ГЕРБ в коалиция със СДС, а опозиционната е "градската десница". Така изглежда, че десният избирател е раздвоен и ако не беше такъв, и този път нямаше да си говорим за балотаж. Ако наистина е така, то тогава десницата няма от какво да се притеснява, защото отново ще спечели София, независимо дали на първи или на втори тур, защото е логично, която и от двете десници да стигне до балотаж, другата да я подкрепи. Нали? Нали не съм прекалено наивен?

Политически инженеринг

Друга причина да се стигне до балотаж е политическото инженерство, съпроводено от по-щедро финансиране - виждаме как претенденти без субсидии (макар и орязани) се справят твърде добре не само за медийните си участия, но и за организиране на твърде прилична предизборна дейност. Очевидно София е апетитна хапка и си заслужава да се инвестира в нейното завоюване.

Обработката на гласоподавателите започна много преди официалния старт на предизборната кампания. Тя включваше драматичен разказ за това колко зле е градът и как спешно се нуждае от ново ръководство, но включваше и най-вече сериозен опит да се разруши идеологическата парадигма, защото инженерите знаят, че ако мотивът на избирателите отново е класическият сблъсък между лявото и дясното, то резултатът е предизвестен, независимо колко "десници" претендират за автентичност. Удобен аргумент в тази посока е мажоритарността на кметските избори и утилитаризмът на местното управление, когато всички искат и левия, и десния тротоар на улицата да изглеждат добре. Така избуя гражданското начало в говоренето на иначе рафинирани политици и партийци с дълги и ярки биографии. Главната цел на инженерството е гласоподавателите да забравят, че изборът е политически и че при политически избор решенията се взимат първо ценностно, а след това комунално-битово. Инженерите се стремят хората да забравят, че град се управлява чрез бюджет, а приоритизирането на бюджета се нарича "правене на политика" - за да дадеш на едно място, взимаш от друго, въпросът е от кое. Иначе, ако хората не забравят това, на инженерите няма да им излязат сметките. Затова сега всички усилия са насочени, по думите на д-р Койчев от СДС, към "препакетиране и рециклиране на политически номади и политически травестити".

Отечествен фронт за сваляне на ГЕРБ

Това е третата причина, поради която може да се стигне до балотаж. Наистина е силен мотив. У много хора битува убеждението, че управлението на ГЕРБ е корумпирано, престъпно, мафиотско, мутренско. Вероятно за това си има и причини, но едва ли може да се твърди за всички политици и фигури на изборни позиции. Особено през последните години ГЕРБ изглежда по-цивилизована организация от СДС по Иван Костово време. Въпреки това не престава да тлее подозрението, че се управлява задкулисно в интерес на корпоративни интереси. Ако това е вярно, положението е надпартийно - криза, която заслужава всички желаещи нормален политически живот да се обединят за неговото възстановяване. Ето го първото основание за отечествен фронт и за неговото налагане се работи изключително упорито независимо дали има основание, или не. Отечественофронтовската романтика идва, както може да се очаква, от ляво.

Второто основание е синдромът на умората. Тя се наблюдава и от двете страни на властта - управляващите, макар и станали по-компетентни с годините, вече не са така бойки, не са така сърцати, така смели и даже луди. Станали са кротки, предпазливи и безлични. От своя страна гражданите също са уморени. Казват: "хайде стига толкова, време е да дойде друг". Защо е така, рядко могат да обяснят, този аргумент е ирационален. Може би през годините зле са ги научили, че колкото по-често се сменя управлението, толкова по-демократична е демокрацията. Затова и българските амбициозни политици не се стремят да правят кариера чрез борба и налагане вътре в някоя голяма традиционна партия, а всеки се стреми да създава свой "нов проект" и се мъчи да убеди обществеността, че това е ПРОЕКТЪТ. Ние сме народ от лидери; имаме толкова много партии и "проекти", че човек ще рече, че българите са най-взискателните европейци, за всеки нюанс в политическото си мислене си има и отделна партия, която да го изрази.

Демонизирането на управлението и синдромът на умората са предпоставка да се говори за създаване на общ фронт независимо от политическата специфика, за временно пренебрегване на идеологията в името на надпартийни (любимата дума тук е "национални") интереси. Следващата причина е, че

София вече не е син бастион

Мина много време. София порасна повече от два пъти. Порасна не толкова заради раждането на малки софиянчета, а заради наплива на провинциални кариеристи. Усещам, че терминът не звучи особено красиво и затова бързам да кажа, че не влагам в него нищо обидно - напротив, провинциалните кариеристи са най-активните, най-мотивираните и най-мобилните представители на нацията. Старите софийски марди рядко могат да им се намажат и на малкия пръст по амбиция и напор.

По тази причина София вече не е така хомогенна политически и идеологически, ако изобщо някога е била. През 90-те години и през първото десетилетие на новия век скъсването с комунизма и ориентацията към Запада бяха решаващи за дясността на хората в най-големия град. Тогава столицата трябваше да преведе страната по трудния път към свободата и демокрацията. В подобно положение бяха и някои от другите големи български градове - положение, изразено синьо и недвусмислено дясно.

Сега вече не е така. Мнозина от новите столичани са съвсем различни в идеологическо и политическо отношение. По-сити, по-доволни, по-взискателни консуматори. Дори и онези, които продължават по инерция да се определят като либерали, трудно могат да бъдат наречени такива, защото и световният либерализъм през 21 век е толкова различен от първообраза си, че може да бъде определен като негова противоположност и негово отрицание.

Какъв е новият столичанин, когото продължават да наричат "градска десница"? Либерал? Левичар от ново поколение, културен марксист? Може би е по-добре да не го наричаме "градска десница", а "градски либерал", защото градска десница все още има, тя обединява и млади, и стари, и софиянци, и столичани, интелигенция, бизнес, професии, всякакви хора с определени ценности, но не е това, което все по-често наричат с нейното име. Дори не е нужно да изреждаш в списък ценностите на десницата, защото те личат във всяка дума, във всяка реакция на десния човек, докато при левия липсата им отеква кънтящо.

Градският либерал обикновено е високо платен наемник с разколебана вяра в семейството и децата, но пък вманиачен по здравословния начин на живот. Той може да е по-богат от малкия предприемач и по-образован от някой артист или консултант на свободна практика, но е по-ляв от тях, защото е наемник - в производствения процес той търси права, а не отговорности; той е зависим от своя работодател и се бои от него, защото често не познава истинския си работодател, а друг наемник, по-високопоставен от него в безличната корпоративна структура. Корпоративната култура дава привилегии, но поражда страх, а страхът убива творчеството и инициативата, прави хората леви. Най-мазен е страхът от загубата на придобивките.

За градския либерал, когото неправилно наричат "градска десница", са характерни три фундаментални признака: липса на идентичност, липса на лидерство и криза в идеологията, която се изразява в липса на адекватна политическа физиономия, изкуствено създадена ценностна система и разколебан мироглед.

Очевидно картината в София вече е различна и в нея присъстват не само левите и десните, но и градските либерали, които, както се казва, "не знаят на кой свет са". Ако в крайна сметка тъй наречената "градска десница" се окаже най-обикновена градска левица, то с прискърбие ще трябва да отбележим, че София вече не е син бастион, а най-обикновен воднисто-либерален европейски град от средна величина. Тогава вече може да дойде да я управлява всеки - и социалист, и комунист, и зелен, и розов - всякакъв. И това е четвъртата причина, поради която тази година може да се стигне до балотаж в София.

И така, ако след двайсетина дни се стигне до втори тур на местите избори в столицата, то това ще е по една от тези четири причини или пък по малко от всяка от тях, както най-често се случва. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.