“Амбасадор” е хубав хотел, поне доскоро беше такъв.Сега във фасадата му зее огромна дупка, а вътрешността му е изтърбушена до неузнаваемост.

В сряда вечерта – 15 ноември, хотел “Амбасадор” мощно, с гръм и трясък влезе в българската бомбена история. Даже оглави най-новата ни статистика на взривове и бомбени атентати. Още по-лошото е, че има и две човешки жертви, а най-лошото - че в рамките на няколко часа, преди и след този взрив, две други експлозии разтърсиха Русе и Бояна. А в елитния софийски “подвитошки” квартал загина и трети човек. Въпреки класическата апокалиптичност на станалото, въпреки грозните картини с разкъсани и разхвърляни човешки крайници, необходимо и много важно е ответната реакция на специализираните органи да бъде спокойна, професионална и ефективна. За общественото спокойствие ще говорим по-късно.

Един арменец и друг неизвестен още бял мъж бяха разкъсани от мощен взрив в столичния хотел “Амбасадор”. Дълги часове цифрата на убитите варираше от 2 до 4 и обратно, най-после неопровержимо и ясно беше установено, че телата са две. Първоначалните версии са твърде много и все неясни и хипотетични. За изводи и заключения е още рано, но те също ще бъдат в минорния тон, характерен за “Зоната на здрача”.

Първи вариант – атентат срещу хотела, респективно срещу неговите собственици, а жертвите – нямали късмет и се оказали там случайно. Но тази версия беше отхвърлена категорично от управителя на хотела Радослав Карабойков.

Втори вариант – успешно покушение срещу лицата, които загинаха. Доста ще трябва да се поработи над тази версия – как е попаднал взривът в стаята, мотивите и причините за тази “кървава баня” и най-сетне, кой стои зад това.

Трето – възможно е арменският гражданин и неговият другар да са подготвяли въпросното взривно устройство за друго покушение. И по силата на известната поговорка – “Сапьорът греши само веднъж”, да са сгрешили някъде в жиците и детонаторите. Това е една удобна версия, която ще отговори изведнъж на много въпроси. Освен на един – за къде тогава е била подготвяна злощастно избухналата бомба. И въпросът и евентуалният отговор – все са страшни.

Ако пък, тръгнат да се свързват трите поредни взрива – Русе с “Крайслера” на един от бившите шефове на СИК в града, Бояна с разкъсаното тяло на Момчил Бенев, който е собственик на фирма за хазарт и най-сетне хотел “Амбасадор” с жертви, с неизяснен произход, но явно дошли от рисков и размирен регион, то тогава нещата стават други. Всичко това в заключенията и изводите на лаика би означавало – начало на гангстерска война. Звучи почти като – Чикаго 30-те години. Засега това е само вариант – категорично и ясно отхвърлен от вътрешния министър. Ние му вярваме. Тогава какво?

Може би трябва да си припомним, че българите сме стари бомбаджии, с традиции. От далечното минало идват сенките на митичните солунски атентатори, или пък дръзновението на българския пилот от Първата световна война, който се сеща, че може да хвърля бомби над врага, летейки със своя самолет. След това идва трагедията с църквата “Св. Неделя” и мъката от гаровите взривове през 80-те. Последното десетилетие е особено богато на такива случки. Една от най-абсурдните е, когато пазарджиклията “Маляка” вместо фиата на противника се самовзриви, откъсвайки ръцете и обезобразявайки лицето си. Към това, като прибавим и факта, че съвременния бандитизъм и тероризъм почитат твърде много силата и ефикасността на взривяването, то тогава става ясно, че нищо ново под слънцето не се е случило. Уви. Бомби е имало, има и ще има. А за да се противодейства успешно на този факт, трябва да се тръгне от най-ниското – производството на взривни вещества, тяхното разпространяване, износът и вносът им. Даже спазвайки пропорциите, България, като малка държава, има и сравнително малки “бомбени кахъри”. Докато мащабността на Западна Европа и Америка, води след себе си и доста по-сериозни “детонаторни проблеми”. Само че, капацитетите от Европейския съюз, размишлявайки върху бутането на Шенгенската стена, могат да решат, че си имат достатъчно бомбаджий и не им трябват такива от България. Разбира се, всичко това е казано в контекста на хипотетичното.

По повод на последните бомбени събития обществото реагира като всяко едно общество. Спонтанно, леко разтревожено, силно заинтригувано, задаващо си въпроси, без да чака отговори. Нима българинът вече е свикнал ежедневието му непрекъснато да се разтърсва от взривове – има се предвид буквални. Защото косвените сътресения в съвременното ни битие са доста много и все силни, и нищо чудно да сме придобили някакъв странен имунитет, да се нагаждаме към дискомфорта и да живеем въпреки него. Свикването е нож с две остриета. Така човек може да пропусне важни и фатални процеси, случващи се около него.

Зачестилите бомбени взривове са индикация, че кръгове не особено хуманни и социални, действат на едро и безпардонно. И нищо чудно те да са осъзнали мощта и безнаказаността си и щедро да предлагат своите услуги на тези, които имат нужда от тях, а и могат да си платят.

За другите ще остане само да четем вестници, да гледаме телевизия и да цъкаме с език, усетили се, че между новините ни и екшън филмите особена разлика няма. Пък може да ни дойде наум, че поне по този показател сме настигнали Европа.