Бива ли на Малдивите без култура и бахур

Сто българи блокирани на Малдивите. САЩ удариха Иран. Убиха Аятолаха. Близкият изток, който никога не е бил особено спокоен, стана официално гореща точка. Полетите на Fly Dubai, Emirates, Qatar Airways, Air Arabia — всички спряха. Не, защото Малдивите са опасни. А защото за да стигнеш от Мале до София, трябва да прелетиш над или покрай зона на активен военен конфликт. Хората спят на летището под одеяла от който самолет им намерят и дават интервюта. Държавата не реагира. Посолството в Индия не вдига. Драма.

Прочетох го два пъти, защото първия път не разбрах защо е новина.

Такава съдба те чака и ако летиш от Амстердам до Тел Авив. Или от Франкфурт до Бейрут, например. KLM периодично отменя полети до Израел — тихо, без новини, без евакуация, без репортажи. Пътниците си пренареждат маршрутите и заминават. Човек вдига телефона си, обажда се на застрахователя, получава компенсация или алтернативен маршрут, качва се на друг самолет и си ходи вкъщи. Никой не очаква Марк Рюте да изпрати правителствен самолет. Никой не дава интервю пред холандската телевизия как е бил "изоставен от държавата". Защото холандецът знае какво е туристическа застраховка. Знае какво покрива. Има култура на пътуване. И знае, че държавата не е туристическа агенция.

Но ние чакаме. Естествено, че чакаме. Защото не знаем какво друго да направим.

И тук е тънкият момент. Не в геополитиката. Не в Иран. Не в Аятолаха. Работата е, че ние нямаме култура на пътуване. Нямаме я, защото не сме я имали откъде да научим. Три поколения наред най-далечното пътуване е било до Златни пясъци с карта за почивка. Или до Варна с влак, с варени яйца в найлоновата торба и одеяло, защото купето е студено. Целият опит на бабите и дядовците ни с "пътуване в чужбина" е бил — ако изобщо ги пуснат — организирана екскурзия, водач с флагче, хотел, който вече е платен, автобус, който те чака. Никой не е трябвало да се ориентира. Никой не е трябвало да има план Б. Имало е "отговорник" и той е решавал.

Над 1000 български туристи са блокирани в Дубай

Блокирани българи има и в Катар

И изведнъж — свят. Самолети, визи, трансфери, валута, часови зони, онлайн чекиране, багажни политики, транзитни летища. Хвърляме се. Намираме евтин билет, правим си сметката до стотинка, тръгваме. Вълнуваме се. Снимаме се още от летището с ведри погледи, нищо че знаем, че за тези пари ни чакат поне 10 часа, събрани на кубче. И единственото нещо, което не влиза в сметката, е какво правим, ако нещо се обърка. Защото в сметката няма ред за "ако". Има само "когато стигнем" и "когато се приберем".

Туристическа застраховка. Две думи, които средният български пътешественик чува за пръв път на гишето на летището, ако изобщо ги чуе. И то като нещо, което момичето зад щанда се опитва да му продаде, а той отказва, защото "ми то какво ще стане за пет дни". Знаете ли колко струва? Нищо. Буквално — няколко евро на ден. Покрива ти медицински разходи, отменени полети, загубен багаж, репатриране. Репатриране — тоест те прибират вкъщи, ако не можеш сам. Точно нещата, за които после плачем по телевизията. Но не я правим. Защо?

А когато нещо се случи — не търсим застрахователя, защото нямаме застраховка. Не търсим авиокомпанията, защото не знаем правата си като пътници. Не търсим консулството, защото дори не знаем, че трябва да се регистрираме преди пътуване. Търсим държавата. Като концепция. Като майка, която трябва да дойде и да оправи нещата. Звъним на посолството — което е в Делхи, не в Мале, и обслужва десетина държави с трима души персонал — и се ядосваме, че не вдигат. Пишем на президента във Фейсбук. Обаждаме се на бТВ. Даваме интервю с дрезгав глас и казваме: "изоставени сме".

И знаете ли откъде идва това? Не от глупост. От навик. Бабите ни и дядовците ни са живели в система, в която като имаш проблем — вдигаш телефона и звъниш на някого. На някого от общината, от партията, от завода, от кооперацията. Имаш "връзка". Познаваш човек, който познава човек. И нещата се случват. Не защото системата работи — а защото познаваш правилния човек. Не отиваш на гише. Не четеш правилник. Не подаваш молба. Звъниш. И онзи на другия край на телефона — ако си му достатъчно важен, ако си му направил услуга, ако е от твоето село — оправя нещата. Цели поколения са израснали с разбирането, че проблемите се решават с един телефон на правилното място. И това се предава. Не го учат в училище, не го обясняват — просто го правят. Баща ми звънна на еди-кого си и оправи нещата. Значи и аз трябва да звънна на някого. А щом съм в чужбина и нямам на кого — ами, на държавата. На президента. На премиера. На когото и да е, стига да не съм аз, да не е моя работа и да не трябва да плащам.

Русия започва евакуация на туристи от Куба заради липса на авиационно гориво

Няма да се превозват граждани в посока Куба

Само дето държавата в случая си свърши работата. Ама наистина. Където трябваше. Операция "Искрена грижа" — правителственият "Еърбъс 319" лети за Абу Даби, "България Еър" вдига самолет за Оман, пореден полет се готви за Дубай. Над петстотин души се прибират от зона, в която реално има война. Зона, в която падат ракети. Зона, в която летищата отварят и затварят през няколко часа и всеки слот за кацане и излитане се договаря поотделно, защото грешен маршрут означава прелитане над бойно поле.

И не е първи път. Когато Хамас удари Израел през октомври 2023-та — правителственият "Еърбъс" евакуира 90 българи в рамките на часове. Ама в този случай бяха хора в зона на конфликт, с бомби падащи на главите им. Буквално. Лично държавни служители ги посрещнаха на летището. През юни 2025-та — пак Израел, пак евакуация, 89 души прибрани. Когато Русия нахлу в Украйна — над 4 хиляди българи поискаха евакуация в първите часове. Автобуси от Одеса, пунктове по границите, коридори през фронтовата линия. Цяла мобилизация. Всеки път — война, ракети, бомби, реална опасност за живота. И всеки път държавата е била "правилният човек". И е свършила работата си.

А Малдивите? Министерството на външните работи го каза директно и ясно — българските граждани на Малдивите, в Индия, в Шри Ланка не са в зона на военни действия. Да поддържат контакт с авиокомпаниите и туроператорите си за алтернативни маршрути. Точка. Не защото държавата не ги интересува. А защото Малдивите са мирни. Безопасни. Красиви. Просто далечни и без директен маршрут, който да не минава през горещата зона. Това не е криза. Това е логистичен проблем. И логистичните проблеми не се решават с правителствени самолети — решават се с застраховки, с авиокомпании, с алтернативни маршрути и с малко здрав разум.

И не е първи път, в който не разбираме разликата. Спомняте ли си 2010 година? Исландският вулкан — Ейяфятлайокутъл, дето никой не може да го произнесе — изригва и покрива половин Европа с пепел. 900 хиляди полета спрени. Летищата в Лондон, Париж, Амстердам, Варшава — затворени. Хората стоят по летища с дни. И какво? Помня как пак имаше случаи, в които българско семейство казваше как държавата нищо не направила за тях и цял живот щели да го помнят това. Ама какво точно да направи? Да се обади на вулкана ли? Президентът лично да седне и да диктува на въздушното пространство кой облак пепел накъде да отиде? За карантината и затворените държави по време на Ковид даже няма да отварям тема.

Вулкан в Етиопия изригна за първи път от 10 000 години

Няма данни за жертви и ранени, но се очакват смущения

Тези хора на Малдивите не са богати. Знам, че изглежда така — Малдиви, екзотика, бунгала над водата, инстаграмски залези. Митът е, че ако си стигнал дотам, значи можеш да си позволиш всичко. Но повечето от тях са отишли в края на февруари, началото на март. Извън сезона. Когато е по-евтино. Когато можеш да си го позволиш — ако събираш пари, ако гледаш кога да купиш билета, ако избираш икономична класа, ако взимаш точно толкова кеш, колкото смяташ, че ще ти трябва. Тоест — с бюджет. Не защото са безотговорни. А защото иначе не биха отишли. И в това няма нищо лошо. Изобщо. Малдивите не са само за милионери. Можеш да отидеш с планиране, с дисциплина, с решение да не ядеш в ресторанта на хотела всяка вечер. Уважавам го.

Но трябва да се признае. Защото признанието е важно, когато нещата се объркат.

Ако парите ти са разчетени до стотинка — нямаш буфер. Нямаш възможност да наемеш стая за седмица, докато се оправи ситуацията. Нямаш резерв за последния билет на някоя малка авиокомпания, която е намерила коридор. Нямаш гъвкавост. Хотелите вдигат цените — разбира се, че ги вдигат, търсенето скача, предлагането е същото, неприятно е, цинично е, но е логично. И ако имаш пари — наемаш стая и изчакваш. Ако нямаш — спиш на летище под казионно одеяло и даваш интервю за който пръв ти обърне внимание.

Някои от тези публикации не са вик за помощ. Те са вик за внимание. Дълги, подробни, драматични постове, написани с любезното съдействие на изкуствения интелект — защото толкова дълго и толкова гладко обикновеният човек не пише, особено под стрес на летище с десет процента батерия. Но обича славата. Обича хората да говорят за него. Обича да е жертва, защото жертвата получава внимание, получава съчувствие, получава споделяния. А решението — наемане на стая, търсене на алтернативен маршрут, обаждане на застрахователя — решението не носи лайкове. Не носи тагове под публикациите на водещите медии.

На Малдивите не сте по-богати, отколкото сте у дома. Имате по-красива гледка. Но сметката е същата. И ако нямате застраховка, нямате буфер и нямате план Б — имате само телефона на мама. А мама от Малдивите не може да ви изпрати нищо. Може само да звънне на бТВ.

Бива ли да тръгнеш на другия край на света с точно нула буфер? Бива ли да нямаш застраховка? Бива ли да не знаеш телефона на консулството, ама да знаеш телефона на бТВ? Бива ли да не си направил и петминутно проучване какво се прави, ако нещо се обърка, но да си направил тричасово проучване кой ресторант на кой остров има по-евтин обяд? Бива ли вместо да търсиш стая, да търсиш аудитория? Дори изкуственият интелект би спрял да ти обръща внимание, ако знаеше каква ти е културата на пътуване.

Бива ли?