„Хубава си моя горо”… и Химна на България… На цигулка. Ако някой би могъл да обвини Татяна Дончева в някаква слабост, със сигурност това не би било в липса на оригиналност. Тази нейна черта не се ограничава само в неординарния избор на старт на предизборната кампания ‘2016. От наситеното с историческа и духовна енергия място на провеждане, през липсата на партийна символика до акустичното послание. В своята провокативност тя е последователна докрай.

Кандидатът на „Движение 21” вече води с една дължина пред останалите претенденти. Единствено тя си позволи да излезе от общата популистка предизборна фразеология и да постави пред себе си като бъдещ държавен глава ясна, точна, изключително трудна, но безкрайно необходима задача – лично да назначава главния прокурор и да носи персонална отговорност за това назначение. Като стратегическо начало на реформа в съдебната система. А – съгласете се – този ангажимент е абсолютно конкретен, подлежащ на контрол от избирателя (Обеща, а защо не го направи?) и не е конвертируем като масово употребяваното в тази къса кампания „Аз ще работя за благоденствието…”.

Дончева е доказан през годините добър професионалист, ангажиращ оратор, аргументиран и убедителен полемист. Безкомпромисен борец за идеи и принципи. И това, че на „Позитано” 20 (горни етажи) прекалено дълго се правеха, че не го забелязват или не им отърваше да го оценят по достойнство, и я държаха във „втория ешелон”, доведе до раздялата й с БСП. За която като народен представител, зам.-председател на парламентарна група и експерт тя даде в пъти повече от някои, които в момента решават левите съдбини в червеното Политбюро.

Но Дончева не е войник на партията, тя е непримирим боец на каузата. И в амплоато си на кандидат-президент, като юрист – обяснимо – залага на материя, която добре познава както отвътре – прокурор и адвокат, така и отвън – като депутат в четири парламента, зам. шеф на правна комисия. За зла врàга това именно е съдебната система, която от десетилетия тежко боледува и витамин С вече няма да й помогне. Трябва скалпел.

Ако някой се съмнява, че ако професионалната експертиза на Дончева бе в медицината, умиращата (убиващата пациенти) реформа в здравеопазването нямаше да й е №1 – да не се съмнява. Което не означава, че няма да й дойде ред.

Кандидатът за президент Дончева никога не се е бояла от острите изказвания. По адрес на опоненти, по адрес на съпартийци, по актуални за обществото проблеми. Остри, чак стигащи до грубост и безтактност. Но никога без основателна причина. Точно така – без колебания – тя скъса пъпната връв с партията-майка. Но забележете – за разлика от някои други – без да изрече лоша дума за БСП. Да, за определени фигури (фигуранти) в нея – многократно. И то доста откровени думи. Но не и за партията, нейните членове и симпатизанти.

Решителността й да атакува в президентска кампания най-проблематичната, най-овластената, най-безконтролната брънка в съдебната система – прокуратурата - заслужава адмирации. Защото сред общите приказки на останалите кандидати, това е една много впечатляваща заявка за силен и взривоопасен мандат. Всички говорят, че са борци срещу някакво имагинерно статукво, но само Дончева го назова поименно и посочи онази плочка от доминото, която първа трябва да се бутне, за да рухне това митично многоглаво същество. Риск печели, риск губи. Но си струва опита.

„Върховенството на закона и точното и еднакво прилагане на правилата означава да бъде преодоляна сегашната лобистка преса върху съдебната система – не само политическа, но и икономическа, и масонска” (интервю пред „Дневник”). Това е скалпелът, който Дончева очевидно възнамерява да приложи, когато се отзове на „Дондуков” 2. За разлика от други юристи-професионалисти тя игнорира витиеватите правни термини, членове, параграфи, алинеи, а в собствен стил с думи прости обяснява на избирателите си: борбата с мутрите и мафията и отстраняването им от властта е задачата. И това не са празни приказки – зад тях стои солидна юридическа експертиза, екип, идеи, програма. И личност, която е доказала, че щом реши – може. На въпреки.

Татяна Дончева отнесе много критики, когато преди време заяви (а и сега не се е отказала от тази теза), че вече няма ляво и няма дясно. На фона на подвизаващите се вляво олигарси-милионери, на самоизяждаща се десница, на независими кандидати, които отправят послания от времената на СДС – реколта ’89, и на партийни, които нямат генетична връзка с партиите зад себе, на центристи, чиито биографии се коренят в ХІІ конгрес на БКП и ІХ петилетка, твърдението прилича на вярно. Но кандидат-президентът прави уточнение: ляв или десен те правят възгледите ти. А нейните са определено леви. Е, добре - социално ангажирани. А най-точно – непроменими, нестандартни, но работещи. „Хората с моите възгледи не са особено много”, заявява Дончева. Много не са й нужни. Само 50 процента плюс един от гласувалите…

Не е толкова непостижимо, ако се има предвид размера на отчаянието на българския народ, което – по думите й – е родило куража, че ще се справи. Ще се справи и с кандидатите, зад които са всички властови и икономически ресурси, и с онези, за които компроматът и черният PR са основно оръжие, и с предизвикателството да си малък, но гръмогласен, бодлив и стрелящ точно в десетката, сред заливащите публиката с познати популистки обещания за несбъдващи се светли бъднини.

И оптимизмът има основание. Защото става дума за Татяна Дончева. За армията на духа сред армията от генерали. За една цигулка сред оркестъра медни тръби. И защото характерът й е такъв никой не бива да се си прави илюзии, че за нея каузата приключва в нощта на 6 ноември. Без значение от резултата.