Либийският лидер винаги е имал таланта да сключва тези "стратегически" съюзи, които са му нужни в момента. При това те винаги са обявявани за стратегически, а не за тактически. Така беше навремето със СССР и страните от Източна Европа, сред които като че ли най-тесни бяха отношенията именно с България, а приятелските връзки с Тодор Живков бяха "пример за подражание за другите партийни и държавни ръководители на страните от социалистическата общност и тези със социалистическа ориентация".

Наистина в края на 80-те години на ХХ век "Тато" беше изместен от сърцето на полковника от Чаушеску. Дори по непотвърдени сведения по време на "телевизионната революция" на страната на "кондукатора" са се били либийски, сирийски и палестински командоси, които обаче после потънаха в дън земя.

За стратегическа беше обявена и тройката Иран-Сирия-Либия, в която Иран беше опората на алианса, а Либия - най-малката и слаба държава. Впоследствие обаче симпатиите на полковника се прехвърлиха към Саддам Хюсеин, който се оказа "враг №1" на Запада в Арабския свят. Именно либийският лидер протестираше най-много срещу "Войната в Залива" през 1991г. и американо-британското нахлуване през 2003г. Това стана, въпреки че на споменатата "тройка" дълго време противостоеше друга, съставена от Ирак, Йордания и Египет, считани от международната общност до агресията в Кувейт за умерени арабски държави.

Редно е да си спомним, че бяха сключвани всевъзможни съюзи със съседни североафрикански като Тунис и Мароко. С Тунис дори имаше идея да бъде създадена обща Арабско-Ислямска Република, а с Мароко се стигна до договор за военна помощ, насочен най-вече против Алжир, по време на кризата в Магреба около Западна Сахара.

Дълго време отношенията на Либия с Турция също се смятаха за съюзнически. А Кадафи и Мубарак също станаха лични приятели и съюзници.

Полковникът винаги е заемал активна позиция и в Движението на необвързаните страни. В неговите структури винаги са били на особена почит латиноамериканските леви, революционни лидери. Естествено, Муамар Кадафи и досега поддържа съюзнически отношения с двете двойки братя-революционери: Кастро от Куба и Ортега от Никарагуа.

Всъщност има достатъчно данни, че сандинистите, преди да вземат с оръжие в ръка властта през 1979г., са преминавали специална военна подготовка в либийски тренировъчни лагери (поне така твърдеше моят приятел Франсиско Мансанарес, сега -началник на протокола на летището в Манагуа).

В последно време естествено най-близък съюзник е Уго Чавес. С него приятелството, освен приятно е и полезно - също както навремето с Чаушеску, то дава възможност за координирана икономическа политика по отношение на добива и цените на въглеводородите. В момента споменатите латиноамерикански левичари безуспешно предлагат посредничеството си за умиротворяване на страната, бунтовниците го отхвърлят. Разположени са твърде далече, за да могат да въздействат.

В момента като че ли най-важни съюзници на Муамар Кадафи са Сърбия и Беларус. И двете славянски страни му остават като запасен вариант за политическо убежище, ако не го приеме нито една арабска или ислямска държава. Това със сигурност няма да бъде Иран, защото полковникът веднъж вече предаде аятоласите, защитавайки Саддам. А арабските лидери почти без изключение в момента мислят предимно за собственото си оцеляване - къде ще се установят и как ще скрият награбените си богатства, ако народната революция ги помете. А и са длъжни да се съобразяват с мнението на международната общност, ако не искат да свършат като Саддам Хюсеин.

По причини от морално-политически характер не могат да си позволят да приемат Кадафи и умерените ислямисти, управляващи в Турция. Такъв акт ще им затвори вратата за Европа. Докато сръбските лидери отдавна по линия на Движението на необвързаните имат тесни връзки с либийския диктатор и икономическите плюсове от неговото приемане и инвестирането на личните и на сина му Сейф Ал Ислям средства в сръбската икономика ще надвишат политическите минуси. Да не забравяме все пак, че Борис Тадич беше посланик в Либия и през ръцете му сигурно са минали милиарди от секретните оръжейни и енергийни сделки между Белград и Триполи.

Що се отнася до "батько" Лукашенко", той за пореден път има възможност да демонстрира презрението си към международната общност и да даде да се разбере, че сам ще избира с кого ще дружи и на кого ще дава политическо убежище в страната си.

След Курманбек Бакиев, нищо чудно да приеме и Муамар Кадафи. Вече е почти доказано, че на 15 февруари 2011г. от Беларус е излетял самолет с военни специалисти, за да кацне в Триполи, а след 10 дни специален самолет на Муамар Кадафи е пренесъл в Минск част от неговите богатства.

Всъщност, резултатите от работата на белоруските военни вече са налице - верните на режима либийски части започнаха контранастъпление в няколко посоки и засега нямат намерение да го спират.

Нито Лукашенко, нито Борис Тадич, нито латиноамериканските революционери обаче не биха могли да спасят Кадафи без наличието на един изключително важен съюзник в лицето на Израел. Шефовете на израелската армия и специалните служби са провели екстрено съвещание, на което са стигнали до извода, че ако ексцентричният полковник си отиде, на негово място ще дойдат последователни ислямисти и антисемити. Затова са решили да го подкрепят дискретно, за да оцелее.

Вече не е тайна, че африканските наемници в армията на Муамар Кадафи са платени с еврейски пари. И броят им сигурно ще нараства, за да го задържат на власт. От друга страна, след холандските, бунтовниците плениха и английски командоси и дадоха да се разбере, че нямат нужда от западна подкрепа. Така ребусът около Либия се усложнява.