В началото на тази седмица заместник-председателят на Европейската комисия (ЕК) Валдис Домбровскис намекна, че може и да не се стигне до ратификацията на подписаното в края на миналата година споразумение за инвестициите между Европейския съюз (ЕС) и Китай (Всеобхватно споразумение за инвестициите, ВСИ, сключено буквално в последните дни на календарната 2020-та година).

Въпросното споразумение бе дискусионно само по себе си, дори и отвъд съображенията, които представители на ЕК издигат тези дни покрай напрежението между ЕС и Китай (намерило изражение и в налагането на взаимни санкции).

От една страна, чрез споразумението за инвестициите Пекин се ангажираше да премахне някои от ограниченията, които налагаше на европейските инвеститори, желаещи да участват на китайския пазар (например, задължителното условие те да работят съвместно с локални фирми, с които юридически лица европейците трябваше да споделят технология и ноу-хау). Поне на теория Пекин отваря или разширява достъпа на европейските капитали в конкретни свои производства (автомобилно и медицинско) и сектори (финансовия), които по принцип се отличават с повече или по-малко протекционистки характер.

От друга страна, с това споразумение ЕС не успява да внесе баланс спрямо китайските инвестиции на европейски терен, които продължават да срещат много по-малко затруднения и рестрикции, отколкото е случаят на европейските инвеститори в Поднебесната империя.

Брюксел иначе има два основни проблема с китайските инвеститори: това, че те биват субсидирани държавно от Пекин, което нарушава основни принципи на свободния пазар, както и често неблагоприятните условия, които водят до задлъжняване на страната бенефициент по получените средства (т.нар. "дългова дипломация" на Китай).

Всеобхватното споразумение за инвестиции между ЕС и Китай бе критикувано и от САЩ, в лицето на държавния секретар Антъни Блинкън. В отношенията между Вашингтон и Брюксел има два проблема от практическо естество, които касаят външната политика на Брюксел с трети страни: Северен Поток 2 между Германия и Русия и въпросното споразумение за инвестициите между ЕС и Китай.

ЕС обаче бе от губещата страна, когато предишната администрация на САЩ, ръководена от Доналд Тръмп, проведе търговски преговори и сключи (макар и само първа фаза от) търговско споразумение с Пекин в началото на 2020-та година. По силата на въпросното споразумение Китай трябваше да увеличи обема си на внос от САЩ, което се случваше включително за сметка на производители от ЕС. Към онзи момент Вашингтон си осигури търговски предимства пред Брюксел.

С оглед на последното, плюс това, че администрацията на Доналд Тръмп нито счете за редно да информира Брюксел за хода да преговорите, нито да се консултира с европейските си колеги, причините за сегашното неудовлетворение на Вашингтон от сделката между ЕС и Китай американците трябва да търсят преди всичко в себе си.

От актуалния състав на Държавния департамент на САЩ със сигурност са прави, когато казват, че Китай би направил повече отстъпки, ако беше поставен в ситуацията да води търговски преговори с обединени от еднаква позиция ЕС и САЩ, но това трябваше да бъде обяснено преди всичко на Доналд Тръмп.

Не е ясно обаче доколко думите на Валдис Домбровскис, определящи атмосферата между Брюксел и Пекин като непредполагаща ратификацията на споразумението за инвестициите, не са просто въпрос на политика. Но без значение дали става дума за политика или не, ЕС, както и някои държави-членки от съюза, все повече гледат към опции в Азия, различни от Китай.

Така например, ЕС и Индия вече финализират съвместен проект за сътрудничество в областта на пътната и енергийна инфраструктура, както и в дигиталните услуги. Интересно е как този проект ще се съчетае с друга инициатива, в която Ню Делхи работи с Япония (Партньорство за качествена инфраструктура). Именно с Токио Брюксел подписа през 2019-та година идентично Партньорство за устойчива свързаност и качествена инфраструктура, така както и от същата година насам вече действа Свободното търговско споразумение между ЕС и страната на изгряващото слънце (такова бе подписано и в края на миналата година и между Великобритания и Япония). Не на последно място - през 2020-та година ЕС и Индия подписаха пътна карта за развитието на стратегическите си отношения с пет годишен хоризонт напред. Oчаква се на среща с индийския министър-председател Нарендра Моди, ръководителите на ЕС да обявяват тези дни и резултати по иначе зациклилите търговски преговори между Бюрксел и Ню Делхи.

В ЕС вече работят и по изграждането на подробна Стратегия на общността за Индо-Тихоокенския регион (под натиск, идващ основно от Франция). Именно Париж излезе със своя собствена такава, а тази на Великобритания добива все по-огледален вид на американската. Общото между всички тези стратегии е осигуряването на сигурността на морските търговските маршрути и зачитането на ексклузивните икономически зони на държавите от Южнокитайското море. При американците и британците, разбира се, има и допълнителен вектор - сигурността в сферата на технологиите (от военните до информационните).

Поканата към представители на Австралия, Южна Корея, Индия, както и на Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия, да се присъединят към срещата на Г7 в Лондон тези дни, също е показателна за това, че Азия все по-често попада във външнополитическото полезрение не само на САЩ, но и на Великобритания и ЕС. Франция, впрочем, използва формата, за да осъществи и своята първа трилатерална среща с Австралия и Индия. Именно Париж е и европейската столица, която води в Бенгалския залив миналия месец военно обучение на Четиристранния диалог по сигурността (Япония, Австралия, Индия, САЩ). А комюникето, с което завърши Г7, сякаш като че ли бе писано от американска ръка на британско коляно (Франция и Германия по принцип избягват англо-американската реторика, когато става дума за Русия и Китай).

Но задълбочаването на сътрудничеството между ЕС и Индия не е панацея срещу Китай. Ню Делхи е с много по-скромни икономически възможности - и като пазар, и като платежоспособност, отколкото са тези на Пекин. Още повече, че партньорството между Брюксел и Ню Делхи ще се случва по-трудно, отколкото иначе би изглеждало на теория от простото съвпадение на интересите им срещу Поднебесната империя.

За подобен песимизъм има и политически, и икономически причини. Сред първите е това, че националистическите импулси на индомажоритаризма на Нарендра Моди все повече се случва за сметка на демокрацията в страната. За ЕС ще бъде трудно да критикува китайските власти за случващото се в Тибет и Синдзян, за което Брюксел съвсем скоро наложи и санкции на Пекин, но да си затваря очите за нарушаването на правата на мюсюлманите в Индия. А сред икономическите причини са и тези, че Индия си остава сравнително етатистки ориентирана страна, чиято резервираност спрямо търговската либерализация може и да започва със съображения срещу Китай, но не приключва с такива (Ню Делхи отказа да влезе не само в инициираните от Пекин търговски съюзи, но и във водените такива от Токио).

Допълнително неудобство за ЕС е и това, че редица държави от Южна и Югоизточна Азия понякога не искат (Пакистан), понякога не могат (Мианмар и Виетнам), понякога нито искат, нито могат (Камбоджа и Лаос) да заобиколят Китай като техен основен търговски партньор. Това, което някои от споменатите държави, наред с Филипините и Тайланд, биха искали от сериозни субекти на международната сцена, различни от Китай, е те да функционират като по-скоро предоставящи облигации за сигурност.

Именно Индия, която има добри отношения както с Москва, така и с Вашингтон, включително в политиката си за сигурност и отбрана, е пример в тази насока. За съжаление на ЕС обаче той просто не е разпознаваем фактор в това направление (изключваме, разбира се, френския изтребител Рафал, наличен в индийската бойна авиация).

Шансът на ЕС като фактор спрямо Индия идва от това, че Ню Делхи е специфична азиатска столица, когато става дума за китайските инвестиции: те биват подлагани на изключително рестриктивен режим от индийските власти (последното, впрочем, прави Индия една от немногото държави с важно стратегическо значение в региона, които са "заобиколени" от китайски проекти, но не са "пробити" от такива). Т.е. евентуална платформа за сътрудничество между ЕС и Индия би била тази на диверсификацията на "веригата на доставки" и "складовите помещения" на Брюксел в посока от Пекин към Ню Делхи, срещу което Индия да получи европейски инвестиции, чрез които да бъдат оживени както местния пазар, така и този на труда, при това, без рискове за националната сигурност на азиатската страна.

Още повече, че Индия има поне два проекта, които имат крещяща нужда от инвеститори и чрез които Ню Делхи се опитва да разкъса затягащия се около нея китайски обръч: Каладан с Мианмар и Чабахар с Иран.

С каквато и помпозност да бъдат представени задълбочаващите се отношения между ЕС и Индия тези дни, съпровождащият подобна информация ентусиазъм трябва да бъде дозиран с необходимото количество реализъм. На този етап ЕС продължава да бъде в "китайската клопка", т.е. ситуацията, която САЩ вече познават в отношенията си с Индия: нито Вашингтон, нито Брюксел могат да предложат толкова на Ню Делхи, колкото Китай може да отнеме на Индия.

Колкото и слънце да обещават в прогнозата за времето, ЕС трябва да си вземе чадъра, докато се разхожда на изток.