Университетът отново е окупиран. На сто-четирийсет-и-не-помня-вече-кой ден от протестите срещу кабинета „Орешарски".

Какво им е толкова ранобудното на шепата окупатори? Наваканцуваха се и в тях се пробуди гражданската съвест? Или отшумялата слава на окупационната стачка от 1990-а не им дава мира... Закъснели са за революцията, която би трябвало да промени света. Или поне България. Какво да се прави - родили са се по-късно.

Политическите PR-и се опитват да сравняват тази незаконна форма на протест със събитията от зората на демокрацията. На мъка го приравняват към зимата на 1997. Някои анализатори, непоразени от шрапнелите на историческия Алцхаймер, дори търсят паралели с така и неслучилата се българска Пражка пролет... Да, ама не - ако цитираме класика на българската ДС-журналистика Бочаров.

Всъщност ставаме свидетели на един жалък римейк на събития, вече веднъж живяни. На това колело на спиралата обаче историята се повтаря като фарс. Засега. Блокади, окупации, призиви за национална стачка... Йоло Денев на площада... И Жорж Ганчев, който рекламира клиника за профилактика на рак на простатата по радиото...

А в най-голямата аудитория на Софийския университет „Св. Климент Охридски" седят едни субекти, които явно си мечтаят за политическата кариера на Емил Кошлуков. С убийствен за ухото диалект от Северозападна България те излагат своите искания - „Оставка!". И морал в политиката. И нищо повече.
Те искат оставка, но не предлагат алтернатива. Те искат да разрушат, но нямат идея какво трябва да се построи върху руините.

Да, те са млади и красиви. Под леглата им в общежитията в Студентски град уютно си стоят изпратените от мама буркани с консервирано миналогодишно прасе, лютеница, чушка, домат и т.н. Но те искат политическа реализация... И избират най-краткия път. На отрицанието. Където почва политиката обаче свършва моралът, за който толкова много крещят новите окупатори. Без да разбират, че вече са в схемата.

През онази паметна 1990-а окупирахме Университета, но - първо, с ясни искания, второ - без да пречим на никого: беше време на сесия и преподавателите по свой избор провеждаха изпити, където може - във ФЖМК, в градинката, където свети Климент отдавна е вдигнал ръце от всичко, което се случва околовръст. Тогава и леви, и десни искахме промяна - не оставка, макар, че и това го имаше. Искахме промяна. Това, че не се случи - не е наша вина. Революцията, както е известно, изяжда своите деца...

Днешните протестъри не се вълнуват от това, че стопират учебния процес. Те са се вгледали в своя пъп - като център на вселената. Бурканите са в хладилника. Дават ги по телевизора. Мимолетната слава опиянява. И северобългарският говор се извива в истеричен фалцет - „оставка". Какво им пука за онези, които са отишли в Алма матер за знания.

Социолози и политолози разхвърлят данни, кой какво подкрепя. Да, много хора застават зад протестите, малцина обаче са онези, които се солидаризират с блокадите и окупацията. Тези студентски активисти въобще нехаят за проблемите на науката и образованието - а те не са малко - те искат „оставка".

Зад гърбовете на тези „млади и красиви" стоят едни по-малко млади и още по-малко красиви политически трупове, които не само няма да осигурят на подгласниците си стремителен възход „ала Кошлуков", но и нямат минимален шанс да се прошмулят в следващия парламент.

Университетът е място за учене. За научен труд. Не за политика. Особено за политика, изпразнена от съдържание. Казваме „не" на нещо, но не казваме „да" на нещо друго.

Пространството от Орлов мост до Университета е изпълнено с кандидати за слава. Но тази слава е толкова мимолетна, колкото дълготрайни са щетите от тяхната гражданска активност. Лидерите на студентския протест са стъпили на първата стъпенка на стълбата. Ако са достатъчно морални - ще направят крачка назад. Ако не - ще лазят нагоре... реформаторски блокове дал господ.

Ранобудните се събудиха доста късно. И в неподходящо време. И с грешните послания. Битката е загубена. Ранобудните ще си легнат да си доспят. Дано разумните успеят да спечелят войната...